Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Аз не съм съгласен с тях по въпроса за поддържането на мотоциклет, но не защото не проявявам съчувствие към отношението им към техниката. Просто си мисля, че бягството им от техниката и омразата към нея е пораженство. Буда, божеството, се чувствува така удобно в интегралните схеми на електронноизчислителната машина или скоростните предавки на мотоциклета, както и на върха на планината или в листенцата на някое цвете. Да мислиш другояче, значи да унизиш Буда, сиреч да унизиш себе си. Това е, за което искам да говоря в тази шъто̀куа.

Вече сме вън от мочурищата, но въздухът е все още така влажен, че може да се гледа нагоре, право в жълтия кръг на слънцето, сякаш небето е забулено в мъгла или смог. Но вече сме в покритите със зеленина области, фермерските къщи са чисти, бели и свежи. И няма мъгла, нито смог.

2

Пътят се вие и вие… спираме да починем или да хапнем, разменяме по няколко думи и продължаваме в дългото пътешествие. Започващата следобедна умора уталожва възбудата от първия ден и ние се движим равномерно, нито бързо, нито бавно.

Вее страничен югозападен вятър и мотоциклетът сякаш от само себе си се накланя срещу поривите му, за да им противодействува. Напоследък имам някакво особено усещане, страх от нещо, като че на този път някой ни наблюдава или следи. Но напред няма и едничка кола, а в огледалото са само Джон и Силвия — доста назад.

Още не сме стигнали Дакотите, но обширните поля показват, че сме ги доближили. Някои са посинели от цветовете на лена, които се люлеят в дълги вълни като повърхност на океан. Хълмовете са станали възвишения и сега господствуват над всичко останало освен небето, което изглежда по-обширно, фермерските постройки в далечината са така малки, че едва ги виждаме. Гледката започва да става по-просторна.

Няма място или точно определена линия, където да свършват Централните равнини и да започват Великите равнини. Има една постепенна промяна, която схващаш неочаквано, изведнъж, сякаш излизаш от пристанище, където вълничките са бръчкали безредно морската повърхност, после забелязваш, че те са започнали да се издуват нависоко, обръщаш се и не виждаш вече суша. Тук има по-малко растителност и изведнъж разбирам, че дърветата тук вече не са саморасли. Те са донесени и засадени тук около къщите и в редове между нивите, за да спират вятъра. А там, където не са били засадени, липсват храсталаци и филизи — само трева, понякога смесена с диви цветя и бурени, но най-често трева. Това е вече царството на тревите. Ние сме в прерията.

Имам чувството, че никой от нас не си дава напълно сметка какво ще представляват четири юлски дни в тази прерия. Спомените за пътуванията с кола са свързани винаги с равнина и огромна пустош, докъдето ти стига погледът, страхотно еднообразие и отегчение, докато караш час след час, без да стигаш доникъде, като се чудиш колко ли ще продължи все така без един-единствен завой по пътя, без никаква промяна в терена чак до самия хоризонт.

Джон се безпокоеше, че Силвия трудно би изтърпяла такова пътуване и смяташе да я накара да отлети до Билингз, щат Монтана, но тя и аз го разубедихме. Аз изтъкнах, че физическите неудобства имат значение само ако настроението не е в ред. Тогава се хващаш за всяко нещо, което ти причинява неудобство, и казваш, че то е причината. Но ако настроението е добро, тогава физическото неудобство не е кой знае какво. А като си мислех за настроенията и чувствата на Силвия, не можех да си представя, че ще вземе да се оплаква.

Освен това да пристигнеш в Скалистите планини със самолет, означава да ги видиш по един начин — като красива гледка. Но да пристигнеш след дни на трудно пътуване през прерията, значи да ги видиш иначе — като цел, като обетована земя. Ако Джон, аз и Крис пристигнехме с това чувство, а Силвия дойдеше, видяла ги като „прелестни“ и „красиви“, помежду ни би имало повече разногласия, отколкото щяха да ни причинят жегата и еднообразието на Дакотите. От друга страна, аз обичам да разговарям с нея, а трябва да мисля и за себе си.

В себе си, когато гледам тези поля, аз й казвам: „Виждаш ли?… Виждаш ли?“ и мисля, че вижда. След това се надявам, че в тая прерия ще види и усети нещо, за което съм се отказал да говоря на други. Нещо, което съществува тук, защото всичко останало не съществува, а то може да се забележи, защото другите неща ги няма. Понякога тя изглежда така потисната от еднообразието и отегчителността на градския си живот, че си мислех: може би в тая безкрайна трева и вятър ще види нещо, което понякога идва, след като сме се примирили с еднообразието и отегчението. То е тук, но не мога да му намеря название.