Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

А сега на хоризонта виждам друго нещо, което не мисля, че другите забелязват. Далеч на югозапад — това може да се види само от върха на този хълм — небето завършва с тъмна ивица. Наближава буря. Може би това ме е безпокояло. Прогонвал съм го нарочно от съзнанието си, но през цялото време съм знаел, че при тази влажност и вятър то е повече от вероятно. Твърде зле като за първи ден, но, както казах по-горе, върху мотоциклет човек не просто наблюдава картината, а е в нея и бурите съвсем определено са нейна част.

Ако са просто гръмоносни облаци или разкъсани маси, човек може да опита да ги заобиколи. Но не са. Тази дълга тъмна ивица без никакви перести облаци отпред е студен фронт. Студените фронтове предвещават истинска буря, а когато идват откъм югозапад — особено силна буря, често дори ураган. Когато идват, най-добре е просто да се скриеш в миша дупка и да ги оставиш да си отминат. Не траят дълго, а прохладният въздух след тях прави пътуването приятно.

Топлите фронтове са най-лоши. Те могат да траят с дни. Спомням си, бяхме с Крис на пътешествие в Канада преди няколко години, преминахме около 130 мили и попаднахме в топъл фронт, за който забелязахме множество предзнаменования, но не ги разбрахме. Цялото преживяване бе някак си глупаво и мрачно.

Бяхме с малък мотоциклет с шест и половина конски сили, доста претоварен с багаж и доста облекчен откъм здрав разум. Машината можеше да развие най-много четиридесет и пет мили в час при умерен насрещен вятър. Не беше мотоциклет за пътешествия. Стигнахме до голямо езеро в Норт Уудс първата вечер и нощувахме в палатка под дъждовна буря, която продължи до сутринта. Забравих да изкопая канавка около палатката и към два през нощта воден поток проникна вътре, като намокри и двата спални чувала. На сутринта бяхме наквасени, потиснати и недоспали, но си помислих, че ако просто продължим пътуването, дъждът след известно време ще спре. Нямахме тоя късмет. Към десет часа небето бе така притъмняло, че всички коли караха на фарове. И тогава стана каквото стана.

Облекли бяхме онези пончо, които ни служиха за палатка през нощта. Сега те се разпъваха като платна и намаляваха скоростта ни до тридесет мили в час при пълна газ. Водата върху шосето стана два инча дълбока. Гръмотевици избухваха навсякъде около нас. Спомням си лицето на някаква жена как ни гледа изненадано от прозореца на една кола — чудеше се какъв дявол търсехме с мотоциклет в такова време. Сигурен съм, че не бих могъл да й кажа.

Мотоциклетът намали до двадесет и пет, после до двадесет. След това започна да прекъсва, да кашля, пука и трещи, докато, едва пълзящи с пет-шест мили в час, намерихме някаква стара смотана бензиностанция край едно сечище и спряхме.

По това време, като Джон, не си бях дал труда да науча нещо за поддържането на мотоциклет. Спомням си, че с пончото над главата — за да не вали върху резервоара — разклатих мотоциклета между краката си. Стори ми се, че вътре се разплиска бензин. Прегледах свещите, прегледах чукчето и наковалнята, прегледах карбуратора и ритах стартера, докато се изтощих.

Влязохме в бензиностанцията, която бе комбинирана с бирария и ресторант, и ядохме прегорял стейк. После излязох и опитах отново. Крис непрекъснато ми задаваше въпроси, които започнаха да ме дразнят, защото той не разбираше сериозността на положението. Накрая проумях, че е безсмислено, отказах се и ядът ми към него премина. Обясних му колкото може по-внимателно, че всичко свърши. През тази отпуска нямаше да ходим никъде с мотоциклет. Крис предлагаше да предприемем нещо, като да проверя бензина, което бях сторил, или да намерим механик. Но такива нямаше. Само отсечени борове, храсти и дъжд.

Седях с него в тревата край пътя, победен, вторачен в дърветата и храсталака. Отговарях търпеливо на всички въпроси на Крис и с течение на времето те ставаха все по-малко и по-малко. И тогава Крис най-после разбра, че пътешествието ни с мотоциклет наистина е приключило и започна да плаче. Беше на осем години, струва ми се.

Върнахме се на стоп до нашия град, наехме ремарке, закачихме го към колата, после се върнахме за мотоциклета, натоварихме го и го довлякохме до града, а после започнахме всичко отначало с кола. Но не беше същото. И не ни беше кой знае колко забавно.

Две седмици след края на отпуската една вечер след работа свалих карбуратора, за да разбера къде е повредата, но не можах да открия нищо. За да го почистя от мръсотията, преди да го върна на мястото, отворих кранчето на резервоара за малко бензин. Нищо не изтече. В резервоара нямаше бензин. Не можех да повярвам на очите си. И сега едва го вярвам.