Джим Тайфуна

Когато ненадейно реши да зареже охолния си живот в Лондон, в съзнанието му се мержелееше план — веднага след пристигането в Америка да кандидатства за предишната си служба в „Кроникъл“. Но въобще не се бе замислил как ще го осъществи. Представяше си, че ще отиде в редакцията, ще потупа по гърба колегите си, ще обяви, че иска да се върне, и че моментално ще го назначат. Да получи работа във вестника, който си е поставил за цел да осмива лондонските му подвизи… какъв абсурд. Дори да притежаваше смелостта (или наглостта) да кандидатства за предишното си място, усилията му бяха обречени на неуспех. Беше станал обект на присмех в един свят, в който някога се славеше като достоен гражданин. Кой редактор ще рискува да назначи Разюздания Джим? Кой ще се осмели да му възложи работа дори на хонорар? Сякаш леден юмрук стисна сърцето на младежа. Стори му се, че чува онова, което му бе прошепнал Бейлис на гарата: „Не постъпвате ли малко прибързано, господин Джеймс?“

Беше постъпил не само прибързано, но и безразсъдно. Беше се озовал в страна, където конкуренцията бе безмилостна и работа се намираше само за хора с професия. Господи, какво да прави?

Разбира се, може да се върне в Англия. Не, за нищо на света няма да го стори! При мисълта за това гордостта му се разбунтува. Номерът със завръщането на Блудния син си го бива, но губи ефекта си, ако отново цъфнеш у дома само две седмици след заминаването си. Освен това трябва да помисли и за благополучието на баща си. Според „Кроникъл“ Разюздания Джим бе най-мерзкият тип на света, но не чак толкова мерзък, че да се върне с подвита опашка и да провали бляскавото бъдеще на баща си, след като вече беше проявил доблестта да изчезне от хоризонта. Не, не и не! Завръщането в Лондон е немислимо.

Какво му става? Въздухът в Ню Йорк е свеж и здравословен, но човек не може да се храни с въздух. Очевидно трябва да си намери работа. Но каква?

Какво да направи?

Чувството за празнота в стомаха му подсказа отговора. Разбира се, това бе временно разрешение на проблема, ала много се понрави на Джими. Убедил се беше във вълшебното му въздействие по време на различни кризисни ситуации. Ще отиде да обядва и може би с храната ще дойде и вдъхновението.

Излезе от входа, прекоси улицата и хлътна в подлеза, водещ към метростанцията. За негов късмет мотрисата веднага пристигна и след няколко минути той се озова на обляната от слънчева светлина Гранд Сентръл. Тръгна на запад по Четирийсет и втора улица към хотела, чийто ресторант беше известен с добрата си кухня. Още щом влезе във фоайето, погледът му попадна на Ан Честър, която седеше на кресло до вратата. В миг лошото му настроение се изпари и той отново се превърна в жизнерадостен и весел младеж, душа на всяка компания.

— Как сте, господин Бейлис? Тук ли ще обядвате?

— Да, освен ако не предпочитате друго заведение — усмихна се той. — Дано не съм закъснял за срещата ни.

Младата жена се засмя. Джими забеляза, че носи зелена копринена рокля, която много й отива.

— Няма да обядвам с вас. Имам среща с господин Ралстон и сестра му. Спомняте ли си господин Ралстон? И той пътуваше с „Атлантик“ и винаги сядаше до мен на палубата.

Джими беше потресен. Като си помисли, че бедното момиче на косъм се е разминало от ужаса да обядва с онзи нетърпим досадник Теди (дали пък не беше Едгар), краката му се подкосиха. Успя да се овладее и строго попита:

— В колко часа имахте среща?

— В един.

— Вече е един и пет. Разбира се, няма да чакате повече. Елате с мен, ще вземем такси.

— Изключено.

— Не ми отказвайте. Искам да поговорим за моето бъдеще.

— В никакъв случай не мога да си тръгна ей така — заяви Ан, стана и заедно с Джим се отправи към вратата. — Теди никога няма да ми прости. — А когато се качи в таксито и колата потегли, добави: — Съгласих се само защото ме помолихте да обсъдим вашето бъдеще. Нищо друго не би ме накарало да…

— Знам — прекъсна я младежът. — Знаех си, че мога да разчитам на съчувствието ви. Къде да отидем?

— Където предпочитате да обядвате. О, забравих, че за пръв път сте в Ню Йорк. Между другото какво е първото ви впечатление за хубавата ни страна?

— Прекрасна е, но ще ми се стори приказна, ако успея да си намеря работа.

— Кажете на шофьора да кара към „Делмонико“. Съвсем наблизо е, на Четирийсет и четвърта улица. Щом завием зад ъгъла, и сме там.

— Излиза, че зад ъгъла има доста интересни неща.

— За какво говорите? Не разбирам.

— Забравили сте разговора, който проведохме през онази бурна нощ на палубата на „Атлантик“. Заявихте, че не вярвате в съществуването на приятни изненади, които ви очакват зад ъгъла. Направихте и доста печални констатации относно любовта.

— Забранявам ви да обсъждате темата за любовта по време на обяд. Разкажете ми за плановете си.

— Любовта е неразделно свързана с бъдещето ми.

— Не и с непосредственото ви бъдеще. Намекнахте, че си търсите работа. Отказахте ли се от журналистическата кариера?

— Напълно и безвъзвратно.

— Много се радвам.