Джим Тайфуна

Таксито спря пред ресторанта. Когато избраха маса и Джими поръча, проявявайки неоправдана екстравагантност, Ан отново подхвана прекъснатия разговор:

— Най-важното е да си намерите някаква работа.

Джими се оглеждаше, наслаждавайки се на добре познатата му атмосфера в скъпия ресторант. Оставаха още няколко седмици до масовото напускане на Ню Йорк от жителите му, заминаващи да прекарат някъде лятната си отпуска. Посетителите до един бяха преуспяващи хора, които очевидно нямаха нито грижи, нито неплатени сметки. Въздухът бе изпълнен със специфичното ухание на богатство. Платежоспособността на гладко избръснатите мъже се потвърждаваше от изисканите тоалети на придружаващите ги дами. Джими с въздишка промълви:

— Така си е. Макар че за разнообразие ми се иска да бъда богат безделник. Според мен най-хубавата професия е да посещаваш татенцето си на работното му място и да го врънкаш да ти даде още една хилядарка.

Младата жена смръщи вежди и възкликна:

— Отвращавате ме. Не съм чувала по-цинично изявление. Трябва да се хванете на работа, и то незабавно.

— Някой ден — с плачевен тон отбеляза Джими — ще седя край пътя, капнал след непосилната работа в някоя фабрика, а вие ще минете покрай мен с лимузината си. Ще ви погледна и ще ви кажа: „Вие ме доведохте до това положение.“ Как ли ще се почувствате?

— Ще се гордея със стореното.

— В такъв случай въпросът не подлежи на по-нататъшно обсъждане. Да си призная, предпочитам да изчакам да ме осинови някой милионер, но щом настоявате да се хвана на работа… Келнер!

— Какво сте намислили? — попита Ан.

— Донесете ми азбучен указател за професиите — обърна се младежът към сервитьора, без да отговори на въпроса й.

— Това пък за какво ви е? — изуми се тя.

— Ще си избера професия. Като вършиш нещо, препоръчително е да действаш методично.

Сервитьорът му донесе книга, подвързана в червено. Джими му благодари и я отвори на буква „А“, сетне напевно заговори:

— Какво ли ще стане момчето? — Заразгръща страниците. — Да речем, че стана администратор.

— Мислите ли, че ще се справите?

— Не мога да отговоря, докато не опитам. Възможно е да се окажа много способен в тази област. А какво ще кажете за професията „аранжор“?

— Какво ще аранжирате?

— Не е упоменато в справочника. Написано е само „аранжор“. Навярно като решиш да се захванеш с тази професия, сядаш и си намисляш какво ще аранжираш. Например мога да стана аранжор на аспержи.

— Моля?

— Ама как е възможно да сте толкова невежа. Аранжорите на аспержи продават онези сложни устройства, чрез които любимците на съдбата спускат аспержите в устите си… всъщност с въпросните устройства, наподобяващи скрипци, боравят хората от прислугата. Благородникът се обляга на стола си, а слугата спуска аспержата в устата му. Нововъведението почти е изместило старомодния метод зеленчукът да се набожда на вилица. Ала подозирам, че да стана аранжор на аспержи, ще ми е необходим начален капитал. Да опитаме на буква „Б“.

— Да опитаме омлета. Изглежда много апетитен — обади се Ан.

Джими поклати глава:

— Ще ровичкам в чинията си разсеяно, както подобава на делови човек, погълнат от много важно занимание. Хм, всички тези занятия са доста безинтересни. Възможно е да посветя буйната си младост на бръснарската професия или пък да стана боцман, може пък и да не го сторя. Безсъмнено някого го очаква блестяща кариера като ваксаджия, но инстинктът ми подсказва, че това не е подходяща работа за… — Сепна се, защото за малко щеше да каже „за Джеймс Брейтуейт Крокър“ и потръпна от ужас. Поколеба се за миг и добави: — … за Алджърнън Бейлис.

Ан се усмихна — изобщо не се учудваше, че баща му му е дал това име. Още си спомняше с топло чувство за стареца, когото бе зърнала на гарата. Сторил й се бе много симпатичен, трогателно бе колко се гордееше със сина си.

— Наистина ли се казвате Алджърнън?

— Принуден съм да призная, че това е самата истина.

— Според мен баща ви е страхотен — заяви ни в клин, ни в ръкав събеседничката му.

Джими отново запрелиства справочника:

— Може би потомците ще ме знаят като Бейлис дерматолога или Бейлис детектива. Всъщност размислих — няма да стана детектив. Безсъмнено е достойна професия, но по детективите непрекъснато се стреля — току-виж съм загинал млад-зелен.

— Зарежете справочника и се заемете с обяда — посъветва го Ан, ала той замислено промърмори:

— Може би един ден внучетата ще сядат на скута ми и ще ме питат със звънливите си гласчета: „Дядо, ще ни разкажеш ли как си станал еквилибрист?“ Е, какво ще кажете?

— Че трябва да се засрамите. Губите си времето вместо да разговаряте с мен или сериозно да се замислите с какво да се захванете.

Джими бързо запрелиства справочника и заяви: