Джулиет гола

— Благодаря. Не бих зачеркнала възможността да ни предоставиш някои от своите материали.

— Трябва да си доста закъсала.

— Да — каза тя. — Е… — но не довърши.

Той имаше право, разбира се, нито тя, нито Дънкан приемаха Гулнес сериозно. Това съставляваше една от най-силните и обединяващи каузи между тях двамата — прозрението към малкия град и неговите жители. Това бе и причината двамата да се съберат и това бе причината да останат заедно, сгушени един в друг срещу студените ветрове на невежеството и еснафщината. И що за организатор на изложба бе тя, след като не вярваше, че този град има минало или настояще, които да си струва да представи в изложба? Единственото, на което двамата с Дънкан бяха станали свидетели, беше липса на култура, а липсата на култура не става за изложба в музея.

Да, тя можеше да си тръгне и една част от нея желаеше това. Нищо не я задържаше в Гулнес, точно както бе казал Тери, освен едно упорито и вероятно неоснователно убеждение, че е свестен човек, а не такъв, който би избягал.

Дънкан знаеше, че тя се прибира към шест, затова пристигна към шест и три минути. Ани пък се бе постарала да се върне в без петнайсет, за да свърши неща, които, оказа се, бяха предварително свършени. Не й отне толкова време да си окачи палтото, колкото бе очаквала, а снимката на хладилника не се нуждаеше от преместване три инча наляво, после три инча надясно и накрая обратно в първоначалната позиция.

А и той не я погледна. Той нищо не поглеждаше.

— Сигурно веднага си разбрала, че правя ужасна грешка — каза, когато тя му предложи бисквита. Беше се привел над чая си и се взираше в чашата с шеговит надпис „Лъжец“. (Тя се бе колебала дали да не му даде друга в случай, че вземе да се разкисне, но той дори не забеляза.) — Истината е, че щях да направя ужасна грешка, дори да бях останал сам през всичките тези години. Дори да бях загорял за…

Ани се взираше в своята чаша. Не възнамеряваше да го разпитва за Джина.

— Знаеш ли, тя май е луда.

— Имай повече вяра в себе си.

— Знам, че се шегуваш. Но, честно казано, точно затова стигнах до такова заключение. Тя се държи така, сякаш това, че сме заедно, е някакво чудо. Че си е намерила работа в колежа, а аз вече съм бил и съм я очаквал. А аз си знам, че не съм нищо особено.

Ани усети същото парване под лъжичката, което бе изпитала онази вечер на телефона, и се запита дали не е най-обикновено съжаление. Неговото отсъствие й носеше облекчение, а той се тревожеше, че интересът на друга жена към него е доказателство за нейната лудост. Как да не изпита жал?

— Много е трудно — каза той. — Цялото това нещо, както там се казва.

— Не знам за какво говориш. Ти как му казваш?

— Да познаваш някого.

— Аа.

— Аз познавах теб. Тоест познавам теб. Това ми се струва важно. По-важно, отколкото си давах сметка. Онази вечер, когато ти се обадих… Вярно, беше заради Тъкър, и аз изтърсих някакви глупости как Тъкър е нещо като наше дете, макар това, дето нямаме дете, да е деликатна тема. Но импулсът… Знаеш ли, не искам да й казвам нищо. Моите новини не са за нея.

— Може би ви трябва малко време.

— Просто не съм за такава промяна, Ани. Искам да живея тук. С теб. И да ти разказвам неща.

— Винаги можеш да ми разказваш неща.

Ани помръкна. Не можеше да се сети за едно-едничко нещо, което Дънкан би могъл да разкаже и на нея да й стане интересно.

— Нямам предвид това.

— Дънкан, ние от доста време сме повече приятели, отколкото любовници. Може би е време да официализираме връзката си.

Очите му светнаха и за миг тя си помисли, че нещата ще се подредят.

— Имаш предвид брак? Ще бъда щастлив да…

— Не, не. Не внимаваш. Обратното на брак. Небрачни, несексуални отношения с по една среща седмично в кръчмата.

— О.

Ани започваше да ненавижда тази неискреност. Единственото хубаво нещо в това да бъде зарязана от Дънкан се състоеше във факта, че не се налага сама да сложи край на връзката. А сега изведнъж й се струваше, че хем е зарязаната, хем е и зарязващата. Защо ли се получаваше така?

— Истината е — каза тя, съзнавайки, че използва фразата, за да произнесе абсурдна лъжа, — че се виждам с някого. Искам да кажа, всичко е съвсем в началото и още не сме…

Ако въпросният някой беше този, за когото си мислеше — а други кандидати в главата й нямаше, — то думите, с които следваше да завърши репликата й, бяха „се виждали“. Но тя чувстваше, че Тъкър не би възразил. Той знаеше ползата от фантазията и как фантазията може да бъде полезна.

— Виждаш се с някого? Аз… Аз съм втрещен.

Ако Дънкан искаше да узнае защо понякога хората го намираха непоносим, тя би посочила въпросното определение на неговия душевен смут. Кой използва думата „втрещен“ без ирония?

— И аз бях доста потресена, когато ми каза за Джина.

— Да, но…