Джулиет гола

— Съжалявам. Просто не си личи.

— Това е синът му. Той е на твоята възраст.

Не беше, но можеше да бъде. Малко или повече.

— Сигурно доста е побръмчал. Има ли и други деца?

— Дънкан, съжалявам, но трябва да си вървиш. Въпросите ти ме притесняват.

Всъщност не се оказа толкова забавно, колкото бе очаквала.

Тя обаче разполагаше с последния му имейл, който бе прочела само веднъж. Беше го разпечатала в работата заедно със снимката и ги бе сложила в плик, за да не се смачкат и измърлят от трошляка по дъното на чантата й. Приготви си лека вечеря, седна с имейла и го разгърна, но се изправи отново, за да си вземе очилата за четене. Рядко си правеше труда.

Припомняше си някого. Писмото (защото това вече беше истинско писмо), очилата, креслото… Колко ли пъти бе наблюдавала майка си и баба си да сядат, за да прочетат внимателно нещо, пристигнало с пощата? И кой ли толкова им пишеше? В паметта й наизскачаха имена, които не бе чувала от години: Бети от Канада — коя беше Бети? Какво правеше в Канада? Откъде я познаваше баба й? Леля Ви от Манчестър, която не й беше истинска леля… Като кисела и надута тийнейджърка, Ани смяташе, че има нещо потискащо в радостното вълнение, с което бяха посрещани тези писма. Кой се вълнуваше от това, че племенницата на Бети е бременна или че внукът на леля Ви учи за ветеринар? Ако мама и баба не бяха толкова саможиви, тези неща нямаше да се възприемат като новина.

И ето ви я Ани, готвеща се за вълнението, което това писмо от непознат човек щеше да привнесе в деня й.

Глава 10

В последния си имейл до Тъкър Ани бе поставила следния въпрос:

{Какво се прави, ако разбереш, че си погубил петнайсет години от живота си?}

Още нямаше отговор, вероятно заради домашните проблеми, за които бе намекнал в последния си имейл, затова трябваше сама да потърси отговора. Тя работеше и споделяше идеята, че времето е пари. Какво щеше да прави, ако току-що бе изгубила петнайсет хиляди паунда? Изглежда, имаше два възможни варианта: или да отпише парите, или да се опита да си ги върне. А да си ги върне можеше или от човека, който й ги бе отнел, или като компенсира загубата по някакъв начин — като продаде нещо, като заложи на някой кон в надбягванията или като работи извънредно.

Но тази аналогия звучеше логично само донякъде.

Времето не е пари. Или поне времето, за което ставаше дума в нейния случай, нямаше как да се изчисли в брой, както се прави за услугите на адвокати и проститутки. Или поне (едно последно „поне“, преди да признае, че схващането за времето като пари не издържа критика) имаше как, но никой нямаше да й плати. Би могла да потропа на вратата на Дънкан — на Джина! — и да поиска обезщетение за времето, което бе вложила в него, но стойността бе трудна за определяне, а и Дънкан беше фалирал. Но тя не искаше пари. Тя си искаше времето, за да го похарчи за нещо друго. Тя искаше да бъде отново на двайсет и пет.

Ако не бе загробила толкова време в Дънкан, може би щеше да е по-подготвена да определи настоящото си положение. Никога не е била много силна по алгебра, а тъкмо алгебра бе нужна за изчисленията, които се опитваше да прави. Един от капаните, в които постоянно попадаше, макар да съзнаваше грешката си, се състоеше в това, че приравняваше времето, прекарано с Дънкан, с времето изобщо. В = Д при положение, че В все пак е равно на Д + Р + С + БП + К, където Р е работа, С е сън, БП е близки и приятели, К е култура и така нататък. С други думи, с Дънкан тя бе загубила единствено времето си за романтика и любов, докато животът се състоеше от повече неща. В своя защита обаче тя трябваше да отбележи, че Д е повече от една компонента в уравнението. Тя например се срещаше и с неговите БП освен със своите, въпреки че неговите бяха по-малко. Кой знае дали Р нямаше да е различна, ако Д не живееше в същия град? Вероятно щеше да е различна. Те стояха на едно място, заети с работа, от която не бяха доволни, защото да си намерят нова работа на едно и също място беше почти невъзможно. И за чия К ставаше дума изобщо? Той купуваше музиката и дивидитата, той отказваше да ходи на театър (или в други градове, където имаше сцена)… Не я биваше с уравненията, но сигурно нейното представляваше по-скоро нещо такова:

Имаше още една компонента от уравнението, за която не желаеше да мисли — нейната лична глупост и апатия (ЛГА). Тя също имаше пръст във всичко това. Беше се оставила да я носи животът. Налагаше се да умножи всичко по ЛГА, с което щеше да се получи число, по-голямо от онова, което първоначално бе заложила. И ако се окажеше, че е загубила двайсет, петдесет или сто години, чия беше тогава вината?