Джулиет гола

— Откъде знаеш? — каза Гав.

— Така казват мацките, ако не ги кефиш. Помниш ли онези двете в дискотеката в Блакпул? Казаха, че не си падат по мъже, а после ги видяхме да си завират езиците в гърлата на диджеите.

Роз се засмя.

— Извинявайте, ако сте си помислили, че искам да ви разкарам. Но аз си бях гей доста преди двамата да влезете тук.

— Еба си — рече Барнзи, слисан. — Значи се джиткаш ей така, като гей.

— Аха.

— Трябва да ти кажа — намеси се Гав, внезапно въодушевен, — че аз лично…

— Не е нужно да ми го казваш — каза Роз.

— Но ти не знаеш какво щях да кажа.

— Щеше да кажеш, че макар от мъжките гейове да ти се повръща, жените гейове ти действат страшно възбуждащо.

— О — рече Гав. — Май си го чувала и преди.

— Тогава какво правите заедно? — каза Барнзи. — Нали едната е гей, а другата — не?

— Какво правим заедно? — учуди се Роз. — О. Не. Не сме заедно. Ние сме дружки.

— Лесбо дружки — каза Гав. — Чаткаш ли?

Барнзи го удари с юмрук в рамото.

— Това е второто тъпо нещо, което каза. Ако броим и това, което тя не те остави да кажеш. Да не си в детската градина? Тъпак. Извинете ме за грубия език, дами. Все едно, няма голямо значение, нали така?

— В какъв смисъл?

— Ако искате да дойдете с нас. Да си призная, на тези години, след цяла нощ на дискотека, обикновено съм прекалено скапан за секс. Така че това, дето си гей, няма да е такъв проблем, както можеше да е навремето.

— Това е добре — каза Роз.

— Дори не знам какво е северняшки соул — каза Ани. Реши, че в това да си признае няма нищо обидно, и май го направи, без отново да се изчерви.

— Не знаеш какво е — каза Барнзи хладно. — Как може да не знаеш какво е? Не се интересуваш от музика, така ли?

— А, много обичам музика, но…

— Какво слушаш?

— Ами, знам ли. Всякакви неща.

— Например?

Това е нетърпимо, помисли си тя. Нима след толкова години същият този въпрос продължаваше да звучи? Очевидно беше така и очевидно с възрастта ставаше все по-труден за отговаряне. Преди времето с Дънкан беше, лесно: тя беше млада и харесваше точно същата музика, каквато харесваше и младежът, който питаше и който, също като нея, бе или кандидат-студент, или студент, или наскоро завършил. А тя отвръщаше, че слуша „Дъ Смитс“, Дилън, Джони Мичел, на което младежът кимаше разбиращо и добавяше към списъка „Дъ Фол“. Да кажеш на някое момче от групата в университета, че харесваш Джони Мичел, беше все едно да му кажеш: „Ако стане беля и забременея от теб, няма страшно“. А сега от нея се чакаше да отговори на същия въпрос, зададен от хора, които не бяха от нейната черга, хора, които едва ли имаха магистърска степен по изкуствата (съзнаваше, че това е само предположение, но смяташе, че Барнзи не е дипломиран филолог), и ясно съзнаваше, че няма как да обясни нещата така, че да я разберат. И как би могла при положение, че не можеше да използва ключови думи от своя речник — думи като Абът, Атууд, Ашбъри? И това бяха само а-тата. Беше ужасно да общува с друг човек без тези патерици. Това означаваше да разкрие нещо различно от себе си, нещо повече от рафтовете книги в дома си.

— Не знам. Слушам доста Тъкър Кроу.

Вярно ли беше? Или тя по-скоро мислеше доста за Тъкър Кроу. Или пък се опитваше да каже: „Ангажирана съм. С непознат чужденец“?

— Това пък какво е? Да не е някакво тъпо кънтри? Мразя такава музика.

— Не, не. По-скоро е нещо като Боб Дилън или Брус Спрингстийн, или Ленард Коен.

— „Шефът“ ме кефи от време на време. Като вкарам няколко питиета, си пускам в колата „Роден в САЩ“ на път за дома. На Боб Дилън му се кефят студентите, а този другия не съм го чувал, Ленард.

— Харесвам и соул музика. Арета Франклин и Марвин Гей.

— Да, те са добри. Но не са Доби Грей, нали?

— Не са — каза Ани. Тя не знаеше кой е Доби Грей, но предположи, че той (тя или той?) не е нито Марвин, нито Арета. — Какво пее Доби Грей?

— Това беше Доби Грей! „На дансинга“!

— Кефи ли те?

— Това е, как да кажа, националният химн на Севера. Не е въпрос на кефене. То си е просто класика.

— Ясно.

— Да, Доби. Има и други — Мейджър Ланс, Барбара Мейсън…

— Ясно. Не ги знам.

Барнзи вдигна рамене, показвайки, че няма какво повече да й каже, и за миг тя почувства педагогически импулс, сякаш не тя бе този, който се опитваше да научи нещо. „Можеш повече, искаше да му каже, не искам да ми изнасяш лекция за музиката, но можеш поне да опишеш как звучи“. Тя неизбежно се замисли за Дънкан, за неговата усърдност и желание с думи да вдъхне живот на музиката на Тъкър. Може би наистина имаше доста повече теми около музиката на Тъкър от историята с „Джулиет“ и препратките към Стария завет. Но дали от това музиката ставаше по-добра? И дали от това Дънкан ставаше по-интересен?