Джулиет гола

Накрая, след дълги уточнения, Ани и Роз разбраха, че северняшкият соул се нарича така, защото се харесва от хората в Северна Англия и по-специално в Уигън. Този факт им се стори интересен и внушителен; не са много областите от живота, в които жителите на Уигън и Блакпул имат влияние върху терминологията на черната американска култура. Тази музика беше създадена през 60-те години на 20 век и доколкото можеха да преценят, звучеше като „Тамла Мотаун“

6

.

— Само че повечето неща, издадени от „Мотаун“, са прекалено известни, чаткаш ли? — каза Гав.

— Прекалено известни ли?

— Не са достатъчно редки. Трябва да са редки.

Така че, независимо от всички признаци, сочещи обратното, Дънкан щеше да намери нещо общо с Гав и Барнзи. Те споделяха една и съща страст към потайното и едно и също подозрение, че ако дадена музика е достигнала до големи маси хора, то тя по някакъв начин вече не е толкова ценна.

— Както и да е — каза Барнзи. — Идвате ли?

Ани погледна Роз, Роз погледна Ани, двете свиха рамене, засмяха се и пресушиха чашите си.

Дискотеката беше в „Работническия мъжки клуб“ на Гулнес — заведение, покрай което Ани бе минавала стотици пъти, без да го забележи. Тя се опита да си намери феминистко оправдание, като например, че не го бе забелязала, защото не й бе там мястото, но знаеше, че не е само това: втората дума от названието на заведението бе също толкова стряскаща, колкото и първата.

Докато чакаха новите им приятели да платят (тя забеляза, че тази вечер кувертът за дамите беше на половин цена, което означаваше, че двете с Роз можеха да влязат срещу петачка), Ани изпита странно чувство на триумф — тя беше на път да открие истинския Гулнес, който бе убягвал от вниманието й толкова години. Барнзи им обясни, че това, което щяха да видят — и дори да вземат участие в него, ако успееха да съберат достатъчно смелост, — беше важна традиция в Гулнес. Барнзи говореше доста патетично на тази тема. Докато слизаше по стълбите към клуба, тя очакваше да види една вряща, гъмжаща, въртяща се и подскачаща тълпа от танцуващи, в много от които щеше да разпознае бивши ученици, местни търговци, посетители на музея, които щяха да я посрещнат с отворени обятия, сякаш казвайки: „Хайде, откога те чакаме!“ Може би това е вечерта, мислеше си тя, в която най-после ще се почувствам като местен.

Но когато завиха зад ъгъла и пред тях се откри дансингът, триумфът се превърна в чувство на неудобство. Имаше трийсет-четирийсет посетители, разпръснати нарядко из просторното подземно помещение, само дузина от които танцуваха. Хората на дансинга, повечето от които бяха мъже, танцуващи сами, разполагаха с цели декари пространство. Нито танцьорите, нито пиещите наоколо бяха млади. Оказа се, че тя много добро, си е знаела какво представлява Гулнес: едно градче с отминала слава, което живееше с историята и с останките от по-добрите времена на осемдесетте, седемдесетте, трийсетте години на миналия век. Гав и Барнзи се спряха за миг на стълбите и погледнаха надолу с копнеж.

— Да бяхте видели какво беше в началото, когато започнахме да идваме — каза Гав. — Луда работа. — Той въздъхна. — Защо трябва всичко да остарява и да умира? Вземи бирите, Барнзи. — Ако Гав и Барнзи бяха заговорили за остаряването и умирането малко по-рано, двете едва ли щяха да си направят труда да дойдат с тях.

Роз и Ани разбраха, че не са включени в поръчката, и Роз отиде на бара, докато Ани наблюдаваше как един възрастен човек с бял перчем се колебае дали да танцува или само да потропва с крака и да щрака с пръсти. Беше Тери Джаксън, общинският съветник с драгоценната колекция от стари автобусни билети. Забелязвайки Ани, той направи учудена физиономия и престана да щрака с пръсти.

— Я гледай — каза той. — Ани, уредничката на музея. Не знаех, че идваш тук.

— Пускат стара музика — отвърна тя. Остана доволна от реакцията си. Не беше най-остроумният отговор, но беше весел, уместен и бърз.

— Какво искаш да кажеш?

— Стара музика. Музеи.

— Разбрах. Хубаво. Кой те доведе?

Тя се наежи. Защо трябваше някой да я е „довел“? Защо да не може сама да открие това място, да го посещава или да доведе някого със себе си? Но тя знаеше отговорите на всички тези въпроси. Нямаше смисъл да се ежи.

— Едни момчета, с които се запознахме в кръчмата — това невинно обяснение й прозвуча направо смешно. Не беше от хората, които се запознават с някого в кръчмата.

— Трябва да ги познавам — каза Тери. — Кои са?

— Двама от Скънторп.

— Да не са Гав и Барнзи? Те са легенди.

— Така ли?

— Само заради това, че от двайсет и кусур години пътуват редовно от Скъни. Не пропускат. А знаеш ли, че Барнзи танцува страхотно?

— Показа ни в кръчмата.

— Сериозен е. Винаги си носи талк.

— За какво му е?

— Ръси пода. За по-добро сцепление. Сериозните правят така. Носят си талк и хавлия в сака.

— Значи ти не си сериозен, а, Тери?