Джулиет гола

Той очевидно не искаше да се впуска в разясняване на разликите между неговото положение и нейното — разлики, които, разбира се, бяха много по-дълбоки, отколкото той подозираше. (А ако не бяха? Ако Джина беше също толкова въображаема, колкото Тъкър? Това звучеше по-правдоподобно, отколкото обяснението, на което Ани трябваше да повярва — че една жена е погледнала Дънкан и веднага го е вкарала в леглото си. Всъщност проблемът не беше във външността на Дънкан. Просто бе невероятно една жена да прекара цяла вечер, разговаряйки с Дънкан, и все още да иска да преспи с него.)

— Но какво?

— Ами, Джина беше предварително условие. Тя беше зададена информация. А това е нещо съвсем ново.

— Джина е нещо съвсем ново. Поне за мен. Пък и какво я прави специална? Да не е някакво ядрено оръжие, което унищожава всяка съпротива? Да не би аз да нямам право на свой живот само защото ти първи си се уредил с такъв?

Дънкан изглеждаше оскърбен.

— Има доста неща, които бих оспорил.

— Чувствай се свободен.

— Едно по едно. Първо: не гледам на теб като на съпротива. За мен ти не си такава. Второ: изразът да се уредиш със собствен живот. Бих искал да вярвам, че ти имаше такъв още преди да се разделим. Освен това, както се опитах да ти обясня, аз не съм сигурен, че имам свой живот. В смисъла, който ти влагаш. Както и да е. Отклонихме се от основната тема. Основната тема е, че се виждаш с някого.

— Да.

— Познавам ли го?

За миг Ани се изкуши да го порицае за арогантната употреба на мъжкото местоимение, но нямаше как да се забавлява и по двата начина: не можеше да очаква сериозен ефект от снимката на хладилника, ако успееше да го убеди, че е станала лесбийка.

Дали Дънкан го познава? Хм, и да, и не. Но по-скоро не, прецени тя.

— Не.

— Това е изненада. Беше ли…

— Мисля, че не желая да говоря за положението си, Дънкан. Това е нещо лично.

— Ясно. Но ще ми помогнеш, ако ми отговориш на още един въпрос.

— Как да ти помогна.

— Познавахте ли се, преди ние… преди аз… преди последните събития между нас?

— Бяхме контактували, да.

— А той…

— Стига толкова, Дънкан. Съжалявам.

— Добре, ясно. В какво положение ни поставя това?

— В каквото си бяхме. Ти се виждаш с някого — живееш с някого, — аз също се виждам с някого. Погледнато отстрани, човек би казал, че сме тръгнали по свой път. Особено ти.

Ани се надяваше, който и да бе свидетелят, гледащ отстрани, да прекарва повече време, надничайки в прозореца на Джина, отколкото в нейния.

— Знам как изглеждат нещата, но… Господи. Наистина ли ще ме накараш да изтърпя това?

— Кое?

— Джина.

— Дънкан, чуваш ли се какви ги приказваш?

— Какво казах?

— Не те карам да правиш нищо. Ако не искаш да бъдеш с Джина, трябва да й кажеш. Но аз нямам нищо общо с това.

— Не мога да й кажа. Защото нямам какво да й кажа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се върна и й кажа примерно „С Ани се събираме отново“ или „Ани иска да се самоубие и не мога да я оставя“, знам, че ще ме разбере. Но не мога просто да й кажа „Ти си луда“, нали?

— Е, не. Надявам се да не казваш такива неща.

— Тогава какво да кажа?

— Струва ми се, че много избързваш. Кажи й, че… О, Дънкан, това е абсурдно. Преди две седмици ми каза, че си срещнал друг човек, а сега искаш от мен сценарий за раздяла.

— Не искам сценарий, а само общи насоки. Пък и ако се разделя с нея, къде ще живея?

— Значи предпочиташ да живееш с нея завинаги, отколкото да си потърсиш квартира?

— Надявах се да се върна тук.

— Знам, Дънкан. Но вече сме разделени. Няма да е редно.

— Половината от къщата е моя.

— Пуснах молба да ми увеличат ипотеката и да я откупя от теб. Не знам дали ще ми разрешат, но човекът от агенцията каза, че имам шанс петдесет на петдесет. Ако искаш да вземеш заем преди това, мога да ти помогна. Мисля, че така е справедливо.

Колкото повече продължаваше разговорът, толкова по-бързо се разпръсваха съмненията и нерешителността на Ани. Ясно изразеното съжаление на Дънкан също много помагаше, по обичайния нездрав начин. Тя вече не се чувстваше изоставена и ясно виждаше, че не желае да бъде с него нито миг повече, а чувството й за понесена несправедливост я изпълваше със завидна сила и яснота.

— Не съм предполагал, че можеш да бъдеш толкова… корава.

— Смяташ, че съм корава само защото току-що ти предложих пари назаем?

— Ами да. Предпочиташ да ми заемеш пари, вместо да ми позволиш да се върна.

И още нещо — беше стиснат, на всичко отгоре. Дънкан би предпочел да остане с една жена само и само да не й дава пари назаем.

— Направи ми още една чаша чай, моля те. Ще се кача до тоалетната.

Не й се ходеше, не й се пиеше още чай, не й се стоеше още с Дънкан. Но той трябваше да отиде до хладилника да вземе млякото, а отидеше ли до хладилника, не можеше да не забележи снимката.

Когато се върна, той се бе втренчил в нея.

— Това е той, нали?

— Извинявай, трябваше да я махна.

— Не искам да прозвучи грубо. Но… това негов син ли е? Или внук?

За момент Ани се смути — беше се объркала от всичките пластове ирония. Дънкан не знаеше толкова много важни неща, че всъщност виждаше единствено снимката на среброкос мъж с очила и малко момче.

— Това звучи грубо.