Джулиет гола

— Как можеш да загубиш бебе? — каза Джаксън. — Та то още не се е родило. Дори не може да отиде никъде.

Високо вдигнатите му вежди издаваха сдържано веселие. Тъкър виждаше, че момчето очаква края на шегата и знак, че му е позволено да се засмее.

— Виж, когато се казва, че някои е загубил бебето… — той се поколеба. Имаше ли по-лесен и мек начин да го обясни? Може би, но майната му. — Когато се казва, че някой е загубил бебето, това означава, че бебето е умряло.

Веждите се спуснаха надолу.

— Умряло ли?

— Да. Това се случва понякога. Дори доста често. Но Лизи е имала лош късмет, защото обикновено това се случва съвсем рано, когато бебето още дори не е станало бебе. Нейното е било по-голямо.

— И Лизи ли ще умре?

— Не, не. Тя е добре. Но в момента е много тъжна.

— Значи дори бебетата умират? И то бебета, които още не са родени? Това е ама наистина много гадно.

— Много.

— Но поне — лицето на Джаксън се разведри, — поне няма да станеш дядо.

— Не. Засега не.

— Още сума ти време. А щом няма да станеш дядо, значи може да не умреш. — Джаксън заподскача с радостни викове.

— ДЖАКСЪН! НЕ СЕ ДРЪЖ КАТО ТЪПАК!

Тъкър много рядко му крещеше, но направеше ли го, ефектът беше стряскащ. Джаксън замръзна, закри уши с длани и се разплака.

— Заболяха ме ушите. Ужасно. По-добре ти да беше умрял вместо бебето.

— Не го мислиш.

— Точно сега го мисля.

Тъкър съзнаваше причината за гнева си — чувството за вина. Това, че нямаше да става дядо, не беше първата му мисъл, когато майката на Лизи му съобщи новината, но определено беше втората, а времето между първата и втората не се оказа толкова почтително дълго, колкото му се щеше. Беше получил отсрочка. Някой там горе бе пожелал да удължи неговата — не младост, разбира се, дори не разцвет, а пред-прародителска възраст. Той не бе искал това. Искаше Лизи да е щастлива и да има здраво дете. Но всяко зло и така нататък.

Плачът на Джаксън вече не беше гневен и наранен, а по-скоро тъжен и гузен.

— Съжалявам, татко. Не го мислех. Радвам се, че бебето е умряло, а не ти.

Децата не умеят да се справят със сложността на проблемите.

— Сега май ще трябва да пътуваме до Лондон, за да видим Лизи, нали?

— Едва ли. Тя няма да иска.

Тази мисъл не му беше хрумнала. Това лошо ли беше? Най-вероятно. „Най-вероятно“ беше обичайният отговор на този въпрос, когато го зададеше сам на себе си. Но Натали ще се грижи за Лизи, пастрокът й също ще бъде до нея… Нямаше нужда и той да седи до леглото й и да се чуди какво да каже.

— Тя сигурно иска да те види, татко. Аз бих искал да те видя, ако съм болен.

— Да, но… Ние двамата сме друго нещо. С Лизи не се познаваме толкова добре.

— Ще видим — каза Джаксън.

Кат дойде да изведе Джаксън на пица. Тя бе предложила да вземе и Тъкър, но той отказа — момчето се нуждаеше от известно време насаме с майка си, а и Тъкър не беше готов да се преструва, че са щастливо съвременно разделено семейство. Беше твърде старомоден (и елементарен) и смяташе, че ако двойка съпрузи могат да споделят пица, то могат да споделят и леглото. Все пак, когато я видя, осъзна неприятната мисъл, че беше способен да го направи, да седи в ресторанта, да хапва и да бърбори — раната бе зараснала твърде бързо. Малко преди това той би възприел този факт като признак на укрепнало психическо здраве, но от опит знаеше, че никой от признаците на остаряване не може да е добра новина, от което следваше, че този факт беше само едно скръбно доказателство за неговия непукизъм. Кат беше хубава жена, но той не можеше да си спомни, дори с насочен в челото му пистолет, какво го бе привлякло у нея. Нито можеше да възстанови обстоятелствата, които бяха довели до женитбата и до създаването на Джаксън или дори до влошаването на отношенията между двамата през последната година.

— Сигурно ще трябва да пътуваш до Лондон — каза Кат, когато разбра от него новината за Лизи.

— О, не — каза той, макар о-то да прозвуча малко пресилено. Този път идеята не беше нова. — Едва ли. Тя сигурно не би искала. — Той бе решил да се придържа към печелившата формула.

— Мислиш ли? — каза Кат.

— И без това не сме особено близки — каза Тъкър. — Тя едва ли очаква да прекося океана само за да бъда безполезен.

— Почти позна — каза Кат. — Тя няма да очаква това от теб.

— Именно — каза Тъкър. — Това казах и аз.

— Не, не каза това. Ти искаше да кажеш, че за нея няма да има значение. Аз исках да кажа — и това важи и за нея, — че винаги очаквам от теб най-лошото. Не разбираш много от отношенията между дъщери и бащи, нали?

— Не много. — Поне не толкова, колкото би трябвало, при положение, че имаше две дъщери.

— А тя дойде чак дотук, за да те види, когато разбра, че е бременна. Изглежда, си е навила нещо на пръста.

Той се обади на Натали веднага след това.

— Кога мислиш да дойдеш? — попита Натали.

— О — каза Тъкър и този път думата прозвуча по-лекомислено. — Веднага щом организирам нещата тук.

— Но ще дойдеш, нали? Лизи не очакваше да си направиш труда.

— Да, сигурно така си е помислила. Аз я познавам по-добре, отколкото тя подозира. А тя не ме познава изобщо.

— Тя ти е много ядосана.