Джулиет гола

— Да, това преживяване сигурно е събудило у нея доста различни емоции.

— Мисля, че ще е добре да свикнеш с реакцията на децата ти, които раждат свои деца. Това ги принуждава да видят колко си бил безнадежден.

— Страхотно. Нямам търпение.

Той закопча палтото на Джак и го целуна по главата. Естествено, единственото дете, което не беше прецакал, беше детето, чиито наследници едва ли щеше да види.

Чак доста по-късно, след като сложи Джаксън в леглото, той осъзна, че няма пари да пътува до Лондон. Всъщност нямаше пари да отиде дори до Ню Йорк; Кат му помагаше финансово за момента. Какво щеше да се случи после, беше загадка, която той не бързаше да разреши. Никой нямаше да остави Джаксън да гладува и това беше най-важното. Той се обади на Натали да й каже, че няма на кого да остави детето.

— Майка му не иска ли да го гледа? Ужас!

Това „Ужас!“ беше толкова английско и толкова жлъчно.

— Иска, но…

— Но какво?

— Но ще пътува. По работа.

— Мислех, че работата й е свързана с кисело мляко.

— Защо с киселото мляко да не може да се пътува?

— Няма ли да се вкисне?

Поне все още бе в състояние да почувства смъденето на гноясалата рана, която Натали му бе завещала — все беше нещо. Тази комбинация от злоба и глупост беше така непоносима, както и тогава.

— Тогава го доведи. Сигурна съм, че Лизи ще иска да го види. Той, изглежда, й е допаднал.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

— Ами нали ходят на училище и…

— Лизи каза, че с Кат се разделяте.

— Това вече е факт, да.

— Значи не можеш да си позволиш да летиш до Лондон.

— Не е това.

— Значи можеш да си позволиш да летиш до Лондон.

— Е, ако ножът опре до кокала.

— Точно дотам е опрял.

— Не, не мога да си позволя да пътувам до Лондон. Съществува дребен финансов проблем.

— Ние ще платим.

— Не, не мога…

— Стига, Тъкър.

— Добре. Мерси.

Безпаричието не беше толкова страшно дотогава, докато той не правеше нищо, освен да излиза на кафе с Фъкър веднъж месечно. Само че възрастните, особено възрастните с по няколко деца, понякога се озовават в положение, в което им трябват по-солидни финансови източници от буркана с дребни монети в спалнята, който бившата съпруга щедро е оставила. Мъжът на Натали се занимаваше с… Всъщност не знаеше с какво се занимава. Беше нещо, което той не бе одобрил или бе омаловажил, така че вероятно беше нещо, изискващо присъствие на събрания, вероятно в костюм. Дали не беше някакъв агент? Филмов? Започваше да си спомня. Саймън(?) беше шеф на лондонския филиал на някаква ужасна холивудска агенция. Нещо такова. Във всеки случай беше бездарен паразит, Тъкър бе убеден в това. Докато си талант, е лесно да се държиш с превъзходство спрямо такива хора. Но когато престанеш да си талант, те се превръщат във възрастни хора с професия, а ти си загубенякът, комуто се налага да приема милостиня от тях.

— Познаваш ли някого в Лондон? Има ли къде да отседнеш?

— Да — каза Тъкър. — Тя не живее точно в центъра, но можем да дойдем с влака или нещо такова.

— Къде е „тя“? — На Тъкър му се стори, че чува кавичките около местоимението. Беше типично за Натали да ги постави там.

— Градче на име Гулнес. На крайбрежието.

Натали изцвили в телефона:

— Гулнес! Откъде, за Бога, познаваш някого в Гулнес?

— Дълга история.

— Това е на стотици мили от Лондон. Не можеш да отидеш там. С Марк ще ти намерим място да отседнеш.

Значи Марк, а не Саймън. Сега, като си помислеше, той може би не беше бездарен паразит. Това вероятно бе друг нечии съпруг.

— Така ли? Не искам да ви създавам затруднения.

— Апартаментът на Лизи е празен. Двамата със Зак ще поживеят у дома, след като я изпишат.

Зак ли се казваше приятелят й? Беше ли го чувал по-рано? Проблемът беше във всички тези допирателни. Твърде много деца, твърде много пастроци, твърде много полубратя и полусестри. Той не помнеше имената и на половината от хората, свързани с децата му. Натали имаше и други деца, но кой, по дяволите, помнеше имената им? Кат — ето кой.

— Още ли искаш да доведеш Джаксън? След като детегледаческите ти проблеми се оказаха измислени?

— Не, струва ми се.

Ето, че щеше да лети за Лондон сам.

— Кога ще стигнем?

— След десет минути. Но, Джаксън, десет минути са само до летището. После се чака да се качиш в самолета. После се чака да излети. После се лети седем часа. После се чака за багажа. После се чака автобус. И после има сигурно още един час от летището до апартамента на Лизи. Ако не ти се струва много забавно, не е късно. Мога да те откарам у майка ти и…

— Струва ми се забавно.

— Цялото това висене и чакане ти се струва забавно?

— Аха.