Джулиет гола

Тъкър не помнеше кога за последен път беше пътувал със самолет. В деня, в който заряза музиката, летя със самолет пиян, ядосан, разкъсван от угризения и ненавист към себе си, от Минеаполис до Ню Йорк, по време на който полет се опита да свали стюардесата и удари някаква жена, която му пречеше да сваля стюардесата, така че този полет се бе запечатал в паметта му. Тогава беше убеден, че стюардесата е отговорът на всичките му проблеми. Беше сигурен, че връзката им няма да просъществува дълго, но междувременно ще има много терапевтично чукане. А тъй като тя беше стюардеса, щеше да й се налага често да пътува, през което време той щеше да композира музика, а може би и да влезе в някое студио, което се намира близо до нейното жилище, и да възроди кариерата си. Всички тези неща й бяха неизвестни, докато той се опитваше да я сваля. Тя си мислеше, че той иска да я хване за задника, но нещата бяха много по-сложни и той се опитваше да го обясни на висок глас, през сълзи. Той я обичал.

Господи. Имаше късмет, че тя се оказа разумен човек. Можеше да се озове в съда в Ню Джърси. Вместо това се срещна с някого, после с още някого, родиха му се деца… Може би интуицията му за стюардесата беше вярна. Щеше му се да бе успял да й внуши, че двамата имат бъдеще, макар да не желаеше Джаксън да го няма.

Погледна към седалката до себе си. Момчето беше завито с одеяло, на ушите си имаше слушалки и гледаше пети пореден епизод от „Спондж Боб“. Беше доволен. Тъкър го бе предупредил, че филмът в самолета може да не му хареса, както се бе случило при последния му презокеански полет — пуснаха тъп филм, който не му се гледаше. Сега вече показваха всички тъпи филми, правени някога. Джаксън се захили, когато, доста преди баща си, разбра изобилието, което аудио-визуалната система предлагаше, и количеството боклуци, които можеше да изконсумира. Вече му се струваше, че полетът е прекалено кратък. Тъкър се отказа от романтичната комедия, която бе загледал. Доколкото успя да схване, проблемът между двамата главни герои, който им пречеше да бъдат заедно, се състоеше в това, че тя имаше котка, а той имаше куче и котката и кучето се дърлеха като куче и котка, което, посредством някаква мистериозна зараза, която филмът така и не успяваше да обясни, предизвикваше стопаните им също да се дърлят като куче и котка. Тъкър имаше предчувствието, че двамата ще успеят да изгладят проблемите в рамките на двата часа на филма. Не се притесняваше за тях. Но не успяваше да се задълбочи в — „Барнаби Ръдж“. Дикенс някак не се вписваше сред всички тези малки екрани, мигащи светлинки и миниатюрни кенове със сода.

Продължаваше да се чувства нещастен и не можеше да се отърси от чувството за надвиснала катастрофа, което, доколкото си спомняше, беше класически признак на нещо друго. Джаксън го бе превърнал в хипохондрик — постоянната увереност на сина му, че всяка кашлица или неясна болка е симптом на рак или на старост, не се отразяваше добре и на двамата, — но той беше почти сигурен, че потенето, аритмията и лошото предчувствие се дължат на внезапното му излизане от укритието. Знаеше, че хората, които се интересуват от него там, във виртуалния свят на догадките, го възприемат като саможивец, но той не се възприемаше така. Все пак излизаше навън, ходеше по магазини и барове, посещаваше ученически мачове, така че не беше някакъв Селинджър. Просто не свиреше и не общуваше със сериозни млади журналисти от разни списания, а повечето хора и без това не се занимават с такива неща. Но на летището се бе уловил, че се мотае с широко отворени очи и уста, така че може би наистина се явяваше някакъв Каспар Хаузер7, без да го съзнава. Самолетите също доста се бяха променили, освен това се бяха запътили за непознат голям град, където го очакваха бивша съпруга и дъщеря, която го ненавиждаше… Беше цяло чудо, че сърцето му успява да поддържа какъвто и да е ритъм, така че 7/4, ако този бе тактът, си беше екстра. Той остави книгата и потъна в нездрава, лепкава дрямка.

Натали бе изпратила кола да ги вземе. Закараха ги в апартамента на Лизи, някъде в Нотинг Хил, а шофьорът ги изчака да си оставят багажа и да си сменят дрехите. Тъкър се чувстваше замаян и болен, както и доста уплашен, и макар да искаше да си почине, определено не желаеше да оповръща белите килими на Лизи. Поради някакви усложнения бяха прехвърлили Лизи в обикновена, макар и доста лъскава болница, така че ако щеше да повръща, най-добре беше да изчака, докато стигне там.