Джулиет гола

Той стоеше сам на бара, мигаше срещу сцената и се опитваше да си спомни кой го бе излъгал, че тези некадърници заслужават двайсет минути ходене пеша. Изведнъж забеляза, че вече не е сам. До него стоеше едър, дългокос тип по тениска с къс ръкав, с мускули на ръцете като бедра на кечист. Няма да се бия с този без причина, каза си Тъкър, въпреки че през последната половин година, откакто пиеше повече, сбиванията вече не се нуждаеха от причина. Въпросният тип се облегна на стената до него, имитирайки стойката на Тъкър, но Тъкър не му обърна внимание.

Типът се наведе към него и изкрещя силно, за да надвика шума:

— Можем ли да поговорим?

Тъкър сви рамене безучастно.

— Аз съм приятел на Лиза. Казвам се Джери. Аз съм мениджър на „Наполиън солос“.

Тъкър отново сви рамене, но почувства мимолетен пристъп на паника. Лиза беше момичето, с което се виждаше, преди да хлътне по Джули. С Лиза беше постъпено зле. Той дори беше склонен да използва деятелен залог: той бе постъпил зле с Лизи. И дори не престана да спи с нея, докато преследваше Джули Бийти, най-вече за да избегне сериозния разговор, който би произтекъл. Накрая просто… се беше чупил. Не гореше от желание да си приказва с приятелите на Лиза.

— Не те ли интересува как е?

Той сви рамене за трети път.

— Имам чувството, че и без това ще ми кажеш.

— Еби се — каза типът.

— Ти се еби — каза Тъкър. Изведнъж си спомни, че тъкмо Лиза харесваше групата, която в момента слушаха, и го обхвана съжаление. Сигурно нямаше да остареят заедно, но връзката им поне не му причиняваше постоянно публично неудобство. (Само че трудно може да се разсъждава така. Какво щеше да стане с музикалната му кариера, ако не бе срещнал Джули? Не беше и подозирал, че е в състояние да направи албум като „Джулиет“, а Лиза никога не би го вдъхновила по този начин. Значи, ако бе останал с нея, щеше да има за себе си по-високо мнение, но нямаше да постигне такъв успех. А ако не постигнеше успех, нямаше да има за себе си високо мнение. Уф.)

Типът се оттласна от стената, за да си тръгне.

— Извинявай — каза Тъкър. — Как е тя?

— Добре — каза типът и отговорът прозвуча постно. Всички тези „еби се“ заради едно „добре“?

— Хубаво. Поздрави я от мене.

Бандата забиваше все по-яростно и нестройно — една Берлинска звукова стена, състояща се предимно от микрофония и чинели. Джери каза нещо, което Тъкър не успя да чуе. Тъкър поклати глава и посочи ухото си. Джери опита отново и този път Тъкър долови думата „майка“. Тъкър познаваше майката на Лиза. Тя беше приятна жена.

— Жалко — каза Тъкър.

Джери го погледна така, сякаш искаше да го цапардоса. Тъкър изпита подозрението, че нещо не са се разбрали. Не може да го удрят за това, че изказва съболезнования.

— Майка й е починала, така ли?

— Не — каза Джери. — Казах, че… — той се наведе към Тъкър и изрева в ухото му: — ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ВЕЧЕ Е МАЙКА?

— Не — каза Тъкър. — Не знаех това.

— Така си и мислех.

Не си е губила времето, помисли си Тъкър. Бяха се разделили преди година, което означаваше, че тя има…

— На колко е детето?

— На шест месеца.

Тъкър пресметна наум, после преброи на пръсти, с ръце зад гърба, след това още веднъж наум.

— На шест месеца. Това е много… интересно.

— И аз така мисля — каза Джери.

— То е интересно по два възможни начина.

— Моля?

— КАЗАХ, ЧЕ МОЖЕ ДА Е ИНТЕРЕСНО ЗА МЕН ПО ДВА НАЧИНА.

Джери вдигна два пръста и произнесе думата „две“. Тъкър си помисли, че не им се удава да стигнат до същината на разговора. Едва бяха уточнили броя на начините, по които новината можеше да бъде интересна.

— Две какво? — попита Джери.

По-късно Тъкър се запита защо на никого от двамата не хрумна да излязат навън. Вероятно по силата на навика. И двамата бяха свикнали да приказват в шумни рок барове, като и двамата отдавна живееха с идеята, че ако не успееш да хванеш някоя част от разговора или дори целия разговор, не си пропуснал много. В момента Тъкър се опитваше да увърта, за да научи нещо, което силно го засягаше. Не се получаваше.

— ДВА НАЧИНА… — Заеби. — Искаш да кажеш, че детето е мое?

— Детето е твое — каза Джери, кимайки енергично.

— Аз съм баща.

— Ти — каза Джери, забивайки пръст в гърдите му. — Грейс.

— Грейс ли?

— ГРЕЙС Е ТВОЯ ДЪЩЕРЯ.

— КАЗВА СЕ ГРЕЙС?

— ГРЕЙС. ТИ СИ БАЩАТА.

Ето как научи.

Изведнъж микрофонията утихна и отстъпи място на нестройни, приглушени аплодисменти. Сега, когато вече можеше да говори, не знаеше какво да каже. Защото не желаеше да каже това, което мислеше — той мислеше за работата, за музиката, за „Джулиет“ и за турнето. Мислеше за това, че съчетанието от дете и „Джулиет“ ще му носи постоянно, непоносимо унижение. Това сигурно вече се случваше с Лиза. (Изпита надежда, че последната мисъл може да го спаси от вечно проклятие. В нея все пак имаше някакъв останал морал. Поне беше мисъл за другиго. Дано Господ да я забележеше, макар че тя сякаш бе част от цял куп други неща, касаещи него самия.)

— Какво ще правиш? — попита Джери.

— Не виждам какво мога да направя. В повечето щати не разрешават аборт на вече родено дете.

— Браво — каза Джери. — Пич си. Няма ли да идеш да я видиш?

— Чао, Джери.