Джулиет гола

Събуждайки се онази сутрин, Тъкър Кроу нямаше представа, че ще завърши деня, слагайки кръст на досегашния си живот, но и да знаеше, нямаше да възрази, защото вече не можеше да го понася. Ако го попиташ какъв е проблемът… Ако го попиташ какъв е проблемът, вероятно няма да отговори, защото обича да е лаконичен, загадъчен и леко сатиричен, защото така е по-тежкарско. Но кой си ти, да задаваш въпроси на Тъкър Кроу? Шибан рок журналист? Или още по-лошо — фен? Но ако той сам си зададеше този въпрос, което понякога правеше, когато не спеше и не пиеше, щеше да признае, че онова, което му причиняваше всекидневно нещастие, беше следното: той беше достигнал до неизбежното и тъжно заключение, че „Джулиет“ — албумът, който всяка вечер свиреха, за да го популяризират, беше тотално неискрен, напълно фалшив, пълен с мелодрама и превземки и той го ненавиждаше.

Това не беше непременно повод за скръб. Музикалните групи постоянно промотират неща, които не ги кефят, същото правят и актьорите и писателите — всеки има по някой скапан продукт. Но разликата при Тъкър бе в това, че „Джулиет“ беше единственото му произведение, което хората харесваха. Не бяха продали чак толкова много плочи, но през последните месеци стотици колежанчета, които не бяха чели или чували за истинска болка, камо ли да бяха изпитвали такава лично, се изсипваха на концертите му и пееха с него всички песни от начало до край. Те поглъщаха патетичната, самодоволна, ревлива ярост на Тъкър така, сякаш разбираха нещо от нея, и единственият начин да се справи с това беше, като насочи гласа си някъде далече над главите им. (Този предпазен механизъм накара един от журналистите да го опише като „все още погълнат от болката си“.) Не че песните бяха толкова посредствени. В музикално отношение те бяха доста добри и групата се бе научила да ги изпълнява умело; почти всяка вечер успяваха да вдигнат градуса на публиката до точката на кипене. „Ти и твоят перфектен живот“, с която завършваха концерта си всяка вечер, беше истински виртуозен шемет и по средата, точно преди китарното соло, Тъкър вмъкваше фрагменти от други известни любовни песни, например „Когато любимата ми е тъжна“ една вечер и „По-добре да ослепея“ — на следващата. Понякога той падаше на коляно, докато пееше, понякога публиката се изправяше на крака, понякога имаше чувството, че е истински актьор — човек, който извършва екстравагантни емоционални жестове, за да накара другите да изживеят определени чувства. А и текстът на „Ти и твоят перфектен живот“, макар и негов, не беше толкова лош. Очевидно бе облякъл любовното си разочарование от Джули Бийти в доста бляскави одежди.

Не, проблемът беше у самата Джули Бийти. Тя беше една празноглава идиотка, куха, суетна и безинтересна моделка с красива външност и Тъкър разбра това скоро, след като предложи на смаяната публика колекция от химни, посветени на мистерията и чара на тази жена. Когато за първи път чу албума, тя толкова се трогна, че тутакси напусна съпруга си за втори път — горкият човечец трябва да е получил схващане на врата, гледайки я как лети нагоре-надолу по стълбите с куфар в ръка — и се предложи на Тъкър като луксозно опакован подарък; след три дни, прекарани с нея в една хотелска стая, той си даде сметка, че има по-малко общо с нея, отколкото с някоя мажоретка от Небраска. Тя не четеше, не говореше, не мислеше и беше най-суетното човешко същество, което бе срещал някога. Как изобщо се забърка с нея? Срещна я пиян, след което се впусна в драматично ухажване на недостъпния обект, което по принцип прави въпросния обект още по-привлекателен, но имаше и още нещо. Той искаше да живее в нейния свят. Искаше нейните познати да бъдат и негови. Искаше да ходи на вечеря у Фей Дънауей. Той го заслужаваше. Той притежаваше талант, но не водеше онзи живот, който би подхождал на таланта му. С други думи, беше се държал като магаре и Джулиет му беше като обеца на ухото, за да не забравя как се бе изложил.

Дванайсети юни беше ден като всеки друг. Бяха пътували от Сейнт Луис до Минеаполис и той поспа в автобуса, почете малко и послуша „Смитс“ на уокмена си, дишайки отвратителните пръдни на колегите от ритъм секцията, смърдящи на снакс със сирене. После направиха саундчек, ядоха и Тъкър почти довърши бутилката червено, която се бе зарекъл да не докосва, докато приключи концертът. Бе успял да обиди всички от групата — подигра се на барабаниста за невежеството му, усъмни се в хигиената на басиста и нагло флиртуваше с жената на продуцента. След концерта някой предложи да отидат да чуят някаква местна банда, а Тъкър вече беше пиян, пиеше му се още и си спомни, че някой беше похвалил въпросната банда.