E. L. James - Fifty Shades Freed

- Ще съм тук и утре може би... - Можех да остана в Портланд. В хотела. Можех да работя оттам. Една стая в „Хийтман“. Трябваше да накарам Тейлър да дойде да ми донесе дрехи и лаптопа. „Или хгьк Елиът, освен ако не чука някъде, което е основното му занимание през уикенда“.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? - Едва сдържаше вълнението и изненадата си.

Кимнах. „Ще се изненадаш какво бих направил, за да прекарам малко повечко време с теб, госпожице Стийл. Всъщност по-изненаданият ще съм аз“.

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. -Тя се усмихна и лицето й грейна като лятна зора. Дъхът ми спря.

- Кажете ми, ако решите за утре. Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

Ако не се обадеше, щях да си замина за Сиатъл, а мисълта за това ме потискаше.

- Добре. - Продължи да се усмихва.

- Ана - каза някой и двамата се обърнахме. Някакъв млад мъж в скъпи спортни дрехи стоеше зад нас и се усмихваше като селски идиот.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? - Тя тръгна към него и оня ебалник взе да я прегръща като някаква шибана горила. Кръвта ми се смрази. „Свали чекиджийските си ръце от нея!“ Стиснах юмруци и фактът, че тя не направи никакво движение да отвърне на прегръдката му, никак не ме успокои. Е, може би съвсем малко.

Започнаха да си шепнат нещо. Мамка му! Може би информацията на Уелч не беше вярна. Тоя можеше да е някое гадже. Освен това беше млад и не можеше да откъсне алчните си очички от нея. Огледа я от една ръка разстояние и после отпусна ръка на рамото й. Знам, че в такъв жест няма нищо особено, но го правеше, за да си препикае територията и да ми каже да се махна. Тя се чувстваше неловко, пристъпваше от крак на крак. „Мамка му. Тръгвам си“. После му каза нещо, измъкна се от ръцете му, докосна рамото му, но не и ръката. „Ясно, не са чак толкова близки. Добре!“

- Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. - Изгледа ме странно. Не разбирах какво ми казва с този поглед, но тя продължи да обяснява: - Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън.

„А, брат на шефа, не приятел“. Не можех да се начудя на себе си, такова облекчение... не помня скоро да бях изпитвал такова облекчение. „Не, това не е на добре. Тази жена ми влиза под кожата“.

- Приятно ми е, господин Клейтън - казах формално.