E. L. James - Fifty Shades Freed

Очите му се разшириха. Гледаше ме напрегнато. Не каза нищо обаче.

Дали не бях прекалила? „Кажи нещо, мой мили Петдесет! Моля те!“ Но той не обели и дума, само седеше и ме гледаше със сивите си дълбоки неразгадаеми очи. Изглеждаше изгубен.

- Кажи нещо - прошепнах. Не можех да издържам повече на тежкото мълчание.

Той поклати глава и издиша шумно.

- Да тръгваме. - Освободи се от ръката ми, изправи се, но изражението му остана същото. Дали бях прекрачила в забранената територия? Нямах представа. Сърцето ми се сгърчи. Не знаех дали да кажа нещо, или просто да изчакам. Реших да не се обаждам повече и го последвах чинно.

г

Бяхме вече на уличката - малка, тясна, настлана с камъни. Той хвана ръката ми.

- Къде искаш да отидем?

„Проговори! И не ми е ядосан. Слава тебе, Боже!“ Въздъхнах облекчено.

- Просто съм щастлива, че ми говориш.

- Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща. Край, това е свършено - каза тихо той.

„Не, Крисчън, не е!“ Тази мисъл ме натъжи. За първи път се зачудих дали някога ще има край. Той винаги щеше да е Петдесет нюанса. Моят Петдесет нюанса. Дали исках да се промени? Не, не мисля. Исках само да се чувства обичан. Погледнах го крадешком. Един миг да се насладя на красотата му, на помитащия всичко по пътя си чар. И това беше мое. Но не беше само лицето му, прекрасните му фини черти, нито пък тялото му. Не само там бе магията, която ме държеше. Това, което ме влечеше към него така силно, бе всичко зад перфектната му външност. Неговата ранима и ранена душа. Това ме дърпаше и зовеше.

Той ме погледна полуразвеселено, полутревожно, сто процента съблазнително и секси, сгуши ме под рамото си и тръгнахме да си проправяме път през туристите към мястото, където Филипе, или може би Гастон, беше паркирал огромния мерцедес. Мушнах ръка в задния джоб на късите му гащи, щастлива, че не ми е сърдит. Но наистина, кое четиригодишно дете не обича майка си, независимо каква е? Въздъхнах и го прегърнах по-силно. Знаех, че охраната е зад нас, и се зачудих дали са обядвали.

Крисчън спря пред малък бутик за бижута, огледа витрината, след това ме погледна. Хвана дясната ми ръка и прокара палец по избледняващите червени следи от белезниците. Разгледа ги отблизо.

- Не боли - уверих го.

Той извади лявата ми ръка от джоба си и заоглежда и нея. Платиненият часовник „Омега“, който ми беше подарил първата сутрин в Лондон на закуска, прикриваше следите. Гравираният надпис все още ме насълзяваше.

Анастейжа Ти Си Моето Всичко Моята Любов, Моят Живот Крисчън