Един от нас

— Наистина не ми дреме дали вярваш, Травис. Каква ще ми е ползата да те лъжа?

— Може би подготвяш почвата за защитата си поради невменяемост.

— Да, бе. И ти ще ми бъдеш единственият свидетел.

Травис си взе дълбоко въздух.

— Добре — каза той, — нямам избор. Разкажи ми историята.

Разказах му, описах точно всичко както си беше. Едва ли щеше да помогне, но си мислех, че ще е добре, ако е официално регистрирано. Той слушаше, повдигнал едната си вежда, и бъркаше кафето си. Когато свърших, се изсмя.

— Космически кораб ли си имат, Хап? Ти видя ли го добре?

Само го изгледах.

— Жалко. Може би трябваше да ги арестуваме за повредени задни светлини, а?

— Има ли някой друг детектив, който работи по този случай?

Той се намръщи.

— Разбира се, че няма. Защо?

— Няма ли един тип с костюмче, симпатичен, на около четиридесет?

— За кого говориш?

— Като се откачих от твоята „опашка“, се намъкнах в къщата на Хамънд — казах аз. — Прерових кабинета му. Там вече имаше един тип. Виждал съм го и преди. Знае името ми, знае и твоето.

Травис изглеждаше объркан, мозъкът му работеше трескаво.

— Познавам всички, които работят по този случай. А ти какви ги вършиш в къщата на Хамънд?

— Между мен и Хамънд има връзка, за която ти не знаеш — казах аз. — Извън проблема с типовете с костюмите. Силно съм заинтересован от разгадаването на случая. Отидох там, за да видя какво мога да намеря.

— И си намерил точно едно голямо нищо — отсече той, — защото ние вече бяхме там.

— Да, ама не сте гледали достатъчно внимателно. Като начало — видя ли етикетите по дрехите на Моника Хамънд?

— Да, видях ги. — Той се почувства малко неудобно. — И какво?

— Знаеш какво искам да кажа. И точка втора — открих нещо в кабинета му.

— Ще кажеш ли какво?

— Може би — отвърнах аз, — зависи от отговора на следващия ми въпрос. Какви са отношенията ти с г-н Стратън?

Внимателно се взрях в очите му. Те не показаха нищо друго, освен объркване.

— Никога не съм го чувал.

— А как ме намери в „Епълбаумз“? Само не ми казвай, че полицията е голяма работа. Ако ме бяхте проследили, за залавянето ми щеше да има цяла команда от специализиран отряд, а не двама смотаняци, които са се оказали някъде наблизо.

— Получихме обаждане — призна той. — Някой ни съобщи.

— А не ти ли предложиха да забравиш доказателството за прехвърлянето на спомена?

— Не, никой не ми е предлагал такова нещо и подтекстът на въпроса ти ме вбесява.

— Добре. Обаждането е дошло от „РЕМтемпс“, което е собственост на същия този Стратън. Почти сигурно е, че точно той е предложил наградата за убийството ми.

— Радвам се, че поддържаш добри отношения с работодателя си.

— Аз съм голям майстор по тези работи.

— А той защо иска да те прецака?

— Не зная — излъгах аз. — Но се опитай да си спомниш, че опитът за убийство на човек е противозаконен, дори и този човек да съм аз.

— Непременно — каза той. — А пък ако срещна случайно Хелена, ще го напомня и на нея. Направо се изненадвам, че все още си жив.

— Може би вече не е толкова добра — казах аз, извадих листчето от джоба си и го поставих върху масата. — Това е другото нещо, което намерих в къщата на Хамънд.

Травис го погледна.

— И какво е това?

— Беше скрито в кабинета. Код.

— Какво пише?

— Първите две думи са име — казах аз. — Никълъс Шуман, онзи богаташ, дето се самоуби миналата седмица. Защо Рей Хамънд е написал името на Шуман на лист, скрит в кабинета му?

Травис изглеждаше потресен.

— А какво пише по-нататък?

— Все още не съм го декодирал и нямам намерение да ти давам нито кода, нито другите листчета. И още нещо, което ти не знаеш — Хамънд е бил убит пред втория си апартамент, който е пазел в тайна. Някой, обаче, е минал през него и е взел компютъра и някои от файловете.

— По дяволите! Ти защо не…

— Защото ми писна да седя в оная килия и нямах основание да ти вярвам. И сега е така, но вариантите ми са на изчерпване. Ще ти пратя другите листчета от Шуман по електронната поща утре в шест сутринта при условие, че ме оставиш да върша каквото искам през следващите два дни.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да си върна приятелите.

— Кое те кара да мислиш, че ще ги намериш?

— Не е сигурно — признах аз, — но ще се опитам.

— В това листче може да пише какво ли не. Може и ти да си го напечатал. Защо трябва да приема условието ти?

Облегнах се на стола.

— Защото си готин. Ти може и да си забравил, но аз помня, че ходехме да пием бира, преди да се случат всички тези неща. И защото си добро ченге и знаеш, че в смъртта на Хамънд има нещо странно.

Реших да рискувам.

— И защото дълбоко в сърцето си знаеш, че това, което се случи в Трансвърчуъл, не беше по моя вина.

Травис за дълго се загледа встрани от мен. Сякаш все още асимилираше новината за Шуман, но се оказа, че мисли за нещо друго.

— Знаеш ли какво ме дразни в цялата тая работа? — попита той най-накрая. — Че те харесвам. Не си бил заплаха за никого. Просто се бориш за живота си, душиш къде има пари и на никого не правиш нищо лошо.

— Мерси — казах аз, — винаги съм се чудил какво ли ще напишат на надгробния ми камък.