Един от нас

— Мисля, че се разбрахме и че знаеш границите, които не бива да нарушаваш. Подразних се, когато разбрах какво е станало в Трансвърчуъл и че ти си забъркан. Беше лично. Чувствах се предаден.

— Не знаеш и половината от цялата работа — казах аз. — Повярвай ми!

Травис стана и каза:

— Кафето е за твоя сметка. Ще погледна електронната си поща в седем сутринта. Ако това, което намеря, е интересно — имаш два дни. И въпреки това, видиш ли ония, обади ми се!

Той погледна табелата над ресторанта и надникна в празната зала. Готвачът се бе подпрял на барплота и гледаше порнографски филм. Настървението, с което зяпаше филма, правеше идеята да ям храна, приготвена от неговите ръце, някак си непривлекателна. Единият от двамата клиенти на „Хепи Спатула“ стърчеше на една маса в ъгъла, а другият имаше вид на умрял.

— Навремето често идвах тук — каза Травис. — Преди години.

— Аз също — отвърнах. — Но нещата се променят.

Той се обърна.

— Така е. Променят се.

* * *

Почаках на масата. Пет минути по-късно се появи Хелена. Изглеждаше някак потисната. Опитах да се извиня за коментара си за това, че сме един отбор. Тя вдигна рамене така, както обикновено правят жените в смисъл на „няма значение“, но всъщност искат да кажат, че е нужно много повече от открито извинение.

— И сега — какво? — попита тя, след като й казах как премина всичко. — Как мислиш да откриеш типовете с костюмите? Те изглежда търсеха човека, убил онзи тип Хамънд. Намериха го. Няма да се занимават повече с теб.

— Не мисля така — казах аз.

Опитах се да си спомня дали съм казвал на Хелена за един свой спомен, който спира донякъде и не ме пуска по-нататък.

— Всичко се върти около Хамънд. Колкото по-близо стигаме до него, толкова вероятността да се доберем до ония типове се увеличава.

Хелена придърпа палтото около раменете си.

— Е, и?

Вместо да проверя какво е съдържанието на листчето за Никълъс Шуман, аз измъкнах друго листче и отново включих органайзера. Казах му да запази резултатите от последната команда и да събира данните, за да ги изпрати на лейтенант Травис на следващата сутрин. Междувременно сканирах втория лист и поръчах на машината да провери какво може да е съдържанието му.

Докато чаках, погледнах към Хелена и видях, че ми се усмихва.

— На какво се смееш?

— На теб. Винаги се занимаваш с някакви машинки.

— Обичат ме — казах аз. — Поне повечето от тях.

— Телефонният ти секретар обаче изглежда не е сред тях.

— Само защото попречих на междувидовия им романс. Налиташе на кафемашинката ми.

— Винаги си бил много целомъдрен.

На екрана на органайзера се появи име: Джек Джеймисън.

Хелена надникна и попита:

— Този какво прави тук?

— Нямам представа. Хич ме няма с имената. Кой е той?

— О-о, не знаеш ли — онзи, актьорът. На петдесет и няколко. Винаги играе роли на сенатори, на които можеш да вярваш. Гей е, ама само привидно.

Спомних си — любимец на списание „Нешънъл Куесчън-Аскър Мегъзин“, много обичан от групи, борещи се за правата на хомосексуалистите, любим на всички жанров артист, комуто напоследък поверяваха и по-сериозни роли. През това време машината продължи да излива текст по екрана и да превежда стотиците букви, които заемаха останалата част от страницата.

Хелена се бе навела близо до мен и четяхме заедно. Свършихме едновременно и се погледнахме.

Стана много тихо.

Извадих телефона си и се обади на Мелк. В момента работел на едно парти и каза, че ще ми се звънне след две минути.

— Това не може да е истина — каза Хелена. — Няма начин.

— Логично е — отвърнах аз.

Исках да се отдръпна от нея, но не можех. Усещах аромата й, беше като случайно доловения дим от чужда цигара през двете седмици, когато бях спрял да пуша. Не искаш цигари, не пушиш цигари — в никакъв случай, ала си много доволен, че тях все още ги има. Не е много романтично, но така се чувствах.

Не правя масажи, а и не искам да излизам с теб!

Мелк ми звънна. Адресът беше на север по „Холивуд Хилс“ — на около четиридесет минути път. Той го знаеше наизуст — вероятно бе негов предишен клиент. Затвори веднага, защото бързаше да оправя пръдните, да не би някой да се окаже в деликатно положение.

Прибрах си нещата и поседях за момент, без да знам какво трябва да направя най-напред. Тогава осъзнах, че хладното отношение на Хелена няма нищо общо с мен.

— По дяволите, Хелена, извинявай — казах аз.

— За какво?

— Че те доведох тук. Просто не се сетих.

Тя вдигна рамене.

— Доста често идвахме тук, дори и след това. Не е кой знае какво.

— Дойдохме, защото се налагаше. За да докажем нещо. Онова е минало. Просто не съобразих, че може да не ти е приятно.

Тя погледна табелата, почти както бе направил и Травис. След това въздъхна.

— Прав си. Общо взето, бих предпочела да съм някъде другаде.

Отправихме се през кръстовищата към плетеницата от тъмни улички зад тях и търсехме да откраднем някаква кола. Малко по-надолу имаше едно разбрицано бяло дируцу, което спешно се нуждаеше от измиване. Хелена се изкикоти, когато опитах дръжката. То беше отворено.

— Какво? Мислиш, че съм забравил как се правят тези работи ли?

Тя поклати глава и посочи към другата страна на алеята.