Един от нас

— Не се тревожи — отвърнах му аз, — няма да издадем тайната, че нямаш тайни.

* * *

Изоставих дируцуто пред „Епълбаумз“, откъдето взех своята кола. Обсъдихме дали да се отправим обратно към Дек, но накрая решихме да отидем в моя апартамент. На телефонния секретар имаше две съобщения — и двете от офиса на Стратън. Явно не вярваше, че мога да разгадая какво бе извършил всъщност той. Хелена послуша как известно време крещях, след това поиска да използва телефона. Предполагам, за да се обади на приятеля си. Аз излязох, отидох под душа и го пуснах колкото се може по-шумно.

Когато излязох, тя се бе излегнала на канапето и спеше. Винаги е била такава — кълбо от нерви в един момент, а в следващия — студена като лед. Дълго я гледах, както често правех преди. Някога фактът, че мога да я наблюдавам, ме караше да се чувствам по-равен с нея. Сега това само ме измори, но още не бях готов за сън. Сканирах другите два листа. Още две имена: едното — мъжко, другото — женско. И двамата бяха доста известни личности в Лос Анджелис. Няма значение кои са точно. Повярвайте ми, чували сте имената им. Прочетох набързо текстовете за тях, както и за Шуман. След това се почувствах още по-изтощен.

Прегрешения, нарушения, перверзни. Някои от тях бяха заровени в миналото — вонящото начало на успеха, други продължаваха и в момента — един паралелен живот на тъмно. Всичките бяха пределно лоши, за да може с лекота и успех да се разиграе схема на изнудване. Кой знае още колко листчета имаше по лавиците на Хамънд!

Замислих се за изнудваните, като към известното до този момент прибавих и току-що наученото. Не можех да повярвам — узнаеш ли нещо, то променя всичко останало, оцветява прозореца, през който виждаш света. Предполагам, че някои се опиват от чувството за власт, като знаят какво се разиграва в съзнанието на другите хора, в какви посоки се движат мислите им зад фасадата на лицата. Аз не изпитвах такива чувства. Бил съм там, правил съм го. Всеки си има тайни — това е част от същността ни, един постоянен облак във вътрешната метеорологична система. Всеки е правил нещо подобно или е ставал негова жертва. Най-важните части от нечий живот и характер, определящите елементи, са винаги скрити. Невидимото е основната детерминанта. Нещата, които ние не искаме другите хора да знаят за нас, са точно ония, които ни правят напълно истински, които изграждат облика ни. Дори не е задължително да са лоши неща, а просто лични. Такива неща трябва да останат лични, защото придобият ли известност, те пораждат болезнено чувство за прекалена близост, без изобщо да познавате дадения човек. Всеки си има парола, бранеща подстъпите към крепостта му, и живее в скрития смисъл, който само той разбира, докато не се появи някой като Хамънд, не разгадае кода, не прескочи като жаба стените и не разкрие, че всъщност вътре вие клечите уплашени и самотни.

Изгорих двете листчета и изтрих и трите превода от органайзера. Помислих си дали да не се откажа от електронната поща до Травис, но Шуман беше вече мъртъв, а неговите тайни — откровено най-лошите от четирите, които бях разкрил — вече не можеха да го наранят. Може би в даден момент ще се върна отново в къщата на Хамънд и ще прехвърля книгите по другите лавици, макар все още да вярвах, че другият му апартамент е бил в центъра на тази негова операция и че някой друг е взел първичните файлове. Допусках, че това са типовете с костюмите, но не можех да си представя по какъв начин са се вмъкнали в цялата тази работа.

Междувременно часът минаваше два, но умът ми не искаше да спи. Притеснявах се за Дек. И за Лаура също, но предимно за Дек. Един-единствен път в живота си той се нуждаеше от моята помощ, а аз не знаех откъде да започна.

Разположих се удобно в креслото и зачаках, ала сънят все не идваше. Вместо него се появиха картини от живота ми назад през годините. Моето първо гадже още от училище — и двамата сме на по шестнайсет, припрени и уплашени да поемем инициативата. Някои приятели, които не бях виждал от години. Преди време майка ми ми каза, че Ърл загинал при автомобилна катастрофа. Другите се бяха пръснали незнайно къде.

Самият аз напуснах дома си на седемнайсет, изоставих всички и тръгнах да пресичам континента към Калифорния. Отне ми година и половина. Напредвах бавно, брах студ и гълтах прах на разни места. Мисля, че за времето си това беше голямо приключение, но сега от пътешествието са ми останали спомените от градовете, барплотовете на баровете, в които бях работил, налягането на водата в душовете на мотелите — като история, преразказвана от някого, който не е слушал внимателно първия разказ. Където и да отидеш, каквото и да правиш, първото, което ще видиш сутринта, и последното — вечерта, е онова, което е вътре в главата ти. Един постоянен пейзаж, една застинала снимка.

Когато стигнах океана, спрях. И тогава срещнах Хелена. Работех в един бар в Санта Моника, в който тя влезе веднъж с група приятели. Плати първата поръчка и след това вечерта ми беше предрешена. Непрекъснато избутвах другите бармани, за да й сервирам аз.