Един от нас

Сега не слушам много музика, а когато го правя, предпочитам класическата. Баща ми слушаше класическа музика и предполагам все още слуша, а тя влиза в кръвта. Това, което ми харесва при нея, е правилността. Толкова много музика звучи произволно и често повърхностното й влияние върху средата и пренебрежимо малко. Но когато слушате някого като Бах, все едно слушате мислите на един бог. Има неща в живота, които просто трябва да бъдат по определен начин. Можеш да предскажеш как ще звучи следващият откъс, защото той е правилен, защото това е начинът, по който трябва да звучи — сякаш гледаш страните на един идеален кристал, който се върти бавно пред теб. Както и да е, когато Хелена влезе в стаята, ми се стори, че чух музиката, която очаквах.

Ние с Ърл навремето обичахме да казваме: „Изгубеното племе на красивите и нормални хора“. Основната идея беше, че двете качества изглежда се изключваха взаимно. Но Хелена явно бе точно такъв човек и по стечение на обстоятелствата животът я доведе при мен. „Да, помислих си аз, сигурно така трябва да бъде. Ето за какво е била тая досадна еволюция — да кулминира в някой като нея!“

Бях млад, преливах от глупост и се опитвах да завържа разговор. Тя беше също толкова млада, но преливаше от интелигентност и любезно ме държеше на почтено разстояние. От друга страна, не се обърна към приятелките си с думите: „Хей, този тип е смотаняк. Хайде да отидем на друго място“. Може би дори ми е махнала с ръка на излизане. Спомените ни се различават. Хелена казва, че ми е махнала. Аз не съм видял. А наистина гледах, повярвайте ми. Когато през последните няколко години изпадах в сълзливи настроения, често се опитвах да си представя тази картина. Когато се въргалях в безпаметно пиянство и седях край басейна на някой мотел в часовете, когато всички други спяха, аз си мислех, че ако можех да си представя това махване с ръка, нашата връзка щеше да стане нещо завършено, нещо, което е имало начало, среда и край. Нещо, което след време да запечатам херметически и от което мога да си отида.

Така и не можах да си го представя.

Нашите семейства ни събраха косвено. На мен семейството ми липсваше, а тя бе близо до своето. Никой от нас не смяташе, че предходното поколение трябва непременно да бъде надминато. Една вечер тя дойде в бара с баща си. Гледах ги като орел — или някаква друга там твар с остро зрение — и се чудех какво става. Следващия път, когато пристигна с приятели, я попитах кой е бил възрастният човек и тя ми каза. Разказах й за своите родители. И оттам се започна.

Излизахме заедно, влюбихме се, после се преместихме в един ужасен апартамент във Венис. И двамата нямахме пари и мога честно да кажа, че това бе единственото време от моя живот, когато този факт наистина нямаше никакво значение. Бяхме млади и непобедими и вярвахме, че парите ще дойдат с времето. В онези дни ние не разбирахме колко страховито нещо са парите, как те могат по свое желание да дават или не, как в крайна сметка могат да те изправят до стената в някоя тъмна уличка и да те пребият до смърт. Когато вървите из Лос Анджелис, ще ги видите — хората, които са загубили битката, нервозните и стъписаните, със сухи и разчорлени коси, които изживяват животите си в апартаменти с плочки от полистирен по стените и кръв във всяка стая. Най-накрая ние спечелихме, но това ни отне толкова време и ни костваше толкова много, че май никога няма да разбера дали си е заслужавало.

Оженихме се ей така, изведнъж и се обадихме на родителите ми от гражданското. Меденият ни месец се състоеше от пет дни в Енсенада. Взехме стария форд на Дек и забръмчахме в тъмното по крайбрежната магистрала, спазарихме с хората от „Квитас Папагайо“ да ни приемат на страшно ниски цени, защото сезонът беше минал и навсякъде беше празно. До края на седмицата по три пъти на ден ядяхме рибни сандвичи, а остатъка от парите похарчихме за „Пасификос“ и разни дреболийки, които си подарявахме един на друг. Хелена ми купи кутийка с орнаменти за перцата от китарата, а аз й подарих тюркоазна гривна. Наблюдавахме чайките, разхождахме се по прашните улици и разхлаждахме краката си във водата, седнали на някоя скала. През късните следобеди търсехме наоколо парчета дърво или суха палма, а нощем лежахме пред огъня и всеки се заслушваше в дишането на другия, докато то станеше единственият звук, който въобще имаше значение.

Сега това изглежда толкова отдавна, сякаш е част от живота на някой друг. Всичко изпъква, застинало в контражур, толкова различно от всекидневната тиня около нас. Нищо не е истинско, докато не е минало — преди това всичко е само игра на сенки. Днешният ден е шега, случаен и сбъркан. Истинското е вчера.