Един от нас

Обърнах бавно глава и видях Дек. Той лежеше на пода, на известно разстояние от мен. Лицето му бе извърнато нагоре и очите му май бяха затворени. Опитах се да извикам името му, но гърлото ми беше пресъхнало и това, което се чу, не бе дори шепот, а нещо като придихание. Погледах го известно време, ала той не се помръдна. Завъртях още малко главата си и видях, че се намираме в стая с нисък таван, толкова дълга, че стените и ъглите тънеха в мрак, затова се учудих откъде идва светлината. Погледнах пак към Дек и тогава осъзнах, че именно той излъчва слабо сияние — като светулка, но златна.

Почудих се дали и аз изглеждам така и се опитах да вдигна глава и да погледна тялото си. Изглежда не бях ограничен в движенията си, но мускулите ми не действаха правилно — сякаш трябваше да си спомня как да употребявам всеки от тях. Никога не съм си давал сметка колко много мускули участват в такова елементарно движение. Да си вдигна главата на два сантиметра ми костваше ужасно много усилия, а оттам не можех да видя нищо. Оставих я бавно да падне на предишното си място — нещо като тънък дюшек. След това останах да лежа неподвижно, не толкова изтощен, колкото доволен от неподвижността си, сякаш плавах в състояние на приятна неадекватност. Струваше ми се, че всичко си е на място.

Не след дълго отново се сетих за сиянието и реших да подходя по друг начин. Вместо да променям положението на главата си, реших да вдигна едната си ръка. Беше малко по-лесно и бавно-бавно започнах да я повдигам, докато след няколко минути тя вече бе на достатъчна височина и с периферното си зрение, успях да видя неясните й очертания. Положих истински свръхусилия да я задържа така и да обърна главата си към нея.

Наистина, от ръката, която видях, струеше златна светлина. Но това не бе моята ръка. Тази беше нежна, женска и с шевове по китките.

Ръката на Лаура.

Събудих се и видях, че седя облегнат във фотьойла в своя апартамент и в ръката ми има цигара. Беше запалена, но не беше изгоряла до филтъра. На края й нямаше стълбче сива неизтръскана пепел. Беше изпушена само наполовина и изтръсквана редовно в пепелника, поставен на подлакътника на фотьойла.

Хелена бе все още там, на канапето, като светлина.

Не бях заспивал. Не е било сън.

Беше спомен или нещо много подобно, ала се случваше в момента. При това на място, където някога съм бил.

14.

Прекарах остатъка от нощта край прозореца, през който гледах с невиждащ поглед надолу към Грифит и се опитвах да си спомня. Но не успявах. Трябваше ми нещо друго, нещо конкретно. Поглед от някакъв друг ъгъл.

Телефонът звънна в шест и пет. Грабнах го и попитах:

— Прочете ли съобщението?

— Да, разбира се — отвърна Травис. Звучеше уморен. — Направо не знам дали да повярвам. Срещал съм Шуман само веднъж. Той изглеждаше съвсем обикновен човек.

— Те всички изглеждат нормални, Травис. Знаеш, че е така.

— И така, кои са те?

— Кои?

— Имената от другите листчета.

— Няма нужда да ги знаеш.

— Хап, вече три часа съм в Управлението. Прегледах банковите сметки на Шуман, а специалист по тези въпроси се запозна със състоянието на „Шуман Холдингс“. То е солидно. Този човек е имал повече пари, отколкото ти и аз можем да си представим, а и бизнесът му е бил във възход.

— Е, и какво?

— Шуман се е самоубил след убийството на Хамънд и вариантът за „Финансови затруднения“ е пълна глупост. Друго го е тласнало към такава стъпка и аз не вярвам да е нещо като внезапно осъзната вина. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Разбирах.

— Мислиш, че някой друг е взел юздите в ръцете си. Шуман си е помислил, че всичко ще приключи със смъртта на Хамънд, но после някой му се обажда, той разбира, че всъщност става по-зле, и се самоубива.

— Вече съм изпратил петима души да преровят кабинета на Хамънд. Трябва да узная кои са другите жертви. Възможно е те да могат да ни подадат нещичко за новите типове.

— Не съм сигурен, че са нови — казах аз. — Снощи говорих с една от другите жертви. Той ми каза, че напоследък Хамънд бил доста притеснен, сякаш го принуждавали да прави нещо против волята си. Мисля, че зад него, в сянка, винаги е имало някой друг.

— Не съм съгласен. Според мен онези с костюмите са убили Хамънд и са поели от него рекета, който той е извършвал. Или е това, или просто той не им е бил необходим повече. Ти ги познаваш — не са много учтиви, нали? Откаже ли някой да плаща, и хоп, върху главата ми се стоварва труп на известна личност. Наистина ще живея по-добре без подобни главоболия.

— Те ще си плащат — казах аз, — и едва ли ще разполагат с полезна информация за лошите. Когато изнудваш някого, рядко му даваш домашния си телефон. Освен това е много глупаво да убиеш човек, от когото вземаш пари — сам си затваряш кранчето на благоденствието.

— Дай ми имената, Хап, или ей сега ще те докарам тук за отрицателно време.

Казах му две — без това на Джек Джеймисън.

Замълча, докато ги запише, след което каза: