Един от нас

— Добре. Утре вечер, точно в единадесет те искам тук, в Управлението. Междувременно, ако видиш ония с костюмите, обади ми се. Не се намесвай в разследването по друг начин и не разговаряй с никой от жертвите! Изпрати ми кода и с това приключваме.

Тихичко попитах:

— А за другата сделка?

— Хелена ще е свободна — имаш думата ми. И докато сме на темата, тази сутрин на един от моите служители му изскочила нова цицина на главата и се наложило да дойде на работа с автобус, тъй като някой му бил свил колата.

— Казах ти да дойдеш сам, Травис.

— Сам бях, но Роумър подочул разговора ни и ме последвал по собствено усмотрение.

— Колата му е пред „Епълбаумз“. Кажи му да я измие!

— Спомените му за събитията са малко смътни, но му се струва, че е бил нокаутиран, непосредствено след като пристигнал във Венис. Горе-долу по същото време ти седеше с мен и разговаряхме, нали? Малко странно, а?

— Времето е странно объркващо нещо — отвърнах аз.

— Да, така е. Гледай ти да не се объркаш. Утре вечер. Единадесет часа.

Травис затвори телефона.

Обърнах се и видях, че Хелена седи на канапето и ме гледа. Тя се събужда по същия начин, както заспива — сменя състоянията за миг — като с електрически ключ. Дори косата й не бе разрошена.

— Каква сделка? — попита тя.

— Моля?

— Ти попита Травис за някаква друга сделка.

— Нали ти казах — да ми даде време да открия Дек и Лаура.

Тя поклати глава.

— Глупости. Това е първата сделка. Коя е втората?

— Накарах го да оправи няколко по-дребни неща, за които търсят Дек — казах аз, като отбягвах очите й. — Искаш ли кафе?

— Не — отвърна тя, и ме изгледа подозрително.

— Не те лъжа, повярвай ми. Побързай, ако искаш да си вземеш душ.

— Защо?

— Защото мисля да отида до Флорида и бих искал да ме придружиш.

* * *

Пристигнахме в Джаксънвил следобед и взехме кола под наем от летището. Пресякохме града, излязохме от другата страна и поехме по А1А към Кресота. Всичко изглеждаше така, както си е било винаги. Времето тук сякаш е спряло — ако някое магазинче смени собственика си, това веднага става новина номер едно в местния вестник. Преди четиридесет години измислили как да станат туристически град — каква комбинация от самобитни места за хранене, добре заредени бакалници и тихи улички би привлякла и би поддържали туристическия бизнес. Панаири на занаятите през летните месеци, ресторанти с тераси, навлизащи в блатата, малки листовки с указания как да се стигне до най-близкия супермаркет. Много хора пренебрегват Флорида — по мое мнение те могат просто да си гледат работата! Аз трябваше да се махна, за да го разбера, но мисля, че ако Господ някога реши да излезе в пенсия, може да направи и много по-неудачен избор от това да си вземе къща на брега, някъде по А1А. Може да гледа вълните, да яде раци и да поиграва тенис, макар че доколкото ми е известно, ще ви бъде препоръчано да Го оставяте да ви побеждава.

Влязох на паркинга на Трейдуиндз, който бе почти празен, и започнах да избирам къде да паркирам. Единствената кола, която се виждаше, бе на моите родители. Повечето хора, които използват Трейдуиндз, са консорциум от стари приятели от Гейнсвил — старци, сбръчкани като кожата на алигатор, и второ поколение зъболекари. Както знаете — свестни хора. Или отиват масово, всичките, или е абсолютно празно и въобще няма никой, а владението е вече съвсем малко, за да привлече нови посетители.

— Можеш да останеш тук — казах аз.

Оставаха няколко часа до момента, в който щях да започна да върша онова, което бях намислил. Беше логично най-напред да прескоча и да се обадя на родителите си, да им покажа, че съм още жив и може би да се опитам да наблегна на факта, че това може и да е последното ми посещение преди продължителен период на евентуално отсъствие.

Хелена погледна през прозореца. Тя бе идвала в Кресота пет-шест пъти и се разбираше с родителите ми доста добре, но родните градове на другите хора си остават завинаги чужда територия. Имаш чувството, че се изпълняват някакви странни ритуали, за които не си и чувал, и се говори за прекрасни минали събития, на които не си бил канен.

— Те какво знаят за нас?

— Просто, че вече не сме женени. Спестил съм им подробностите.

Наистина беше така, но бях убеден, че те сигурно са стигнали до собствени заключения. Знаеха колко обичах Хелена и сигурно са се досетили, че за да се стигне до раздяла, трябва да се е случила истинска катастрофа.

— Какво правим тук, Хап?

— Ще ти кажа по-късно — отвърнах аз и отворих вратата. Алармената инсталация се обади тихичко в жегата и отбеляза точното време.

— Идваш ли или не?

Прекосихме горещия асфалт и изкачихме стълбите към офиса. Хелена поизостана зад мен и когато отворих вратата, направи крачка встрани, за да не се вижда отвътре. Няма значение на колко години си, какъв си в момента или какво си работил — майките са си майки и винаги могат да ти се скарат.