Един от нас

Животът продължаваше. Постепенно се забърках в разни незаконни неща. Работата в бар е подходяща изходна позиция, ако искаш да поемеш по такъв път, а ние имахме нужда от пари. Започнах да помагам на различни хора да се измъкват, за което ми плащаха. Бях едър, не твърде глупав и вдъхвах доверие. А за такива като мен винаги има работа, макар и не особено перспективна. Хелена се мъчеше с тъпи работи и всеки следващ ден се прибираше все по-изнервена и отегчена. Беше много по-самостоятелна от мен, много по-твърда и категорична в разбиранията си, а прекарваше от девет до пет в един сив свят, между хора, които сякаш говореха на друг език.

Аз срещах повече хора, започнах да се изкачвам по стълбицата и да печеля малко повече пари. Купихме си малка къща и си взехме котарак, когото обичахме. Това бяха най-хубавите ни дни. Тогава тъкмо тръгвахме и не знаехме накъде отиваме, но знаехме, че вървим заедно. Звучи банално, но любовта е такава — затова се и нуждаем от нея. Клишетата са верни. Ние имаме нужда от своите архетипове, защото без тях животът ни се превръща в пасторална сцена, нарисувана от дете, в която не можеш да познаеш кое животно какво е, а самите ние сме само кафяви петна, които едва се отличават от неопределено сивия фон. Готвачките трябва да бъдат весели червендалести жени, които много-много не си поплюват, а свещениците — прошарени мъже от ирландско потекло, които очевидно обичат да си попийват. Ако храната ни е приготвена от млади момчета, които се мислят за рокзвезди, тя ще се превърне на пепел в устата ни. Ако вярата ни се проповядва от жени на средна възраст със строги обувки, тя ще се превърне просто в осигуровка за душата. Ние се борим с прищевките на живота посредством обикновените неща, които могат да се изразят в едно изречение и които са понятни за всеки човек. Любовта и смъртта са спасителни пояси, въжетата, за които се държим в бурното море. Без тях не ще намерим смисъл в нищо.

Една вечер родителите на Хелена вечеряли в „Хепи Спатула“ — един път месечно си позволявали да се почерпят спагети. Ние често ходехме с тях, но точно тази вечер бяхме у Дек. Просто бяхме забравили. В 10:15 часа някаква кола спряла пред ресторанта и двама типа слезли от нея. Влезли най-спокойно и застреляли пет души. Майката на Хелена преживяла до сутринта, но баща й починал на място. Хелена разпозна труповете в лапите на махмурлука.

Аз имах пистолет. Хелена го взела, намерила ония двамата и ги убила. Не знаех за това до деня, когато се върнах от работа и я намерих свита на кълбо в банята, хлипаща и опръскана с кръв. Изгорих дрехите й, изпилих серийния номер на пистолета и го разглобих. Обиколихме крада с колата и изхвърлихме частите през прозореца на различни места. Когато се върнахме вкъщи, заключих вратите, сложих я да легне, а после и аз се вмъкнах до нея.

Попита ме дали нещата между нас са се променили, дали не съм престанал да я обичам. Казах и, че се гордея с нея и я целунах за лека нощ. Прекарахме две седмици, обзети от страх, но така и никой не ни потърси.

Месец по-късно отново посетихме ресторант „Спатула“. Хелена пожела да отидем там. Искаше да се увери, че може отново да пристъпи прага, затова го направихме. Поръчахме си същото, каквото си поръчвахме обикновено, и седнахме там, където сядахме винаги. Обслужиха ни много по-внимателно от друг път, а накрая ни казаха да не се безпокоим за сметката. Докато седяхме и пиехме кафе доста озадачени, на съседната маса дойдоха и седнаха трима мъже. Бяха много учтиви. Искаха да благодарят на Хелена за това, което била направила — другите три жертви в ресторанта били техни хора, застреляни от наскоро създадена и настъпваща банда. Родителите на Хелена били случайни жертви. Те знаели, че именно Хелена била отмъстила — някой я видял, докато бягала от местопрестъплението. Забелязах как Хелена се усмихна, когато най-възрастният целуна ръката й и разбрах, че всичко от този момент нататък ще стане по-различно.

Направиха ни някои услуги. Поискаха и ние да им отвърнем със същото, като деликатно държаха извършените от Хелена убийства като негласна заплаха. Уверяваха ни, че се надявали ченгетата да не разкрият, че тя е извършителката и че щяло да стане още по-лошо, ако разберели ония от другата банда. Не че изразявали безпокойство по отношение на по-нататъшното ни безгрижно съществуване, то даже не било и заплаха. Просто Бизнес. Накараха я да извърши още едно убийство за тях и след това вече беше твърде късно. Държаха се много любезно и приятелски, ала нашите животи вече не ни принадлежаха. Както каза Лаура, има някои ситуации, от които не можеш да се измъкнеш просто ей така. Да напуснеш бандитите е точно такава ситуация.