Един от нас

И аз извърших едно убийство за тях, но само едно. Двама плужека, които бяха изнасилили и убили съпругата и детето на техен човек. Срещнах се с ония в един бар под предлог, че ще купувам голямо количество кокаин, отидохме в задната уличка и аз ги прострелях в главите. След това не бях на себе си — карах из града с пистолет в ръка и с окървавена риза и без малко да ме хванат.

Самоотбраната е едно, а екзекуцията — съвсем друго. Не можех да го правя за пари. Не успяха да ме накарат да продължа. Парите, които взех, дадох на заем на Дек, при условие, че няма да ми ги връща. Той отиде и умишлено ги изгуби в едно казино във Вегас, тъй че те се върнаха право там, откъдето бяха дошли — при тях — и можех да кажа, че никога не съм ги вземал. Дек ме разбира много добре.

Хелена беше друго нещо. Тя можеше да се справя, биваше я. За добро или за лошо — имаше работа. Бързо преодоля смъртта на родителите си и вече не очакваше да чуе гласа на майка си, когато телефонът звъннеше, нито пък мислеше какво ще каже на баща си. Но тя преодоля стреса, превръщайки се в нещо, което родителите й никога не биха познали, откъсна се от изграденото от тях минало и пристъпи в един съвършено различен живот.

Аз трудно приемах работата й. Ако някой те пита какво работи жена ти, няма как просто да кажеш: „О-о, тя убива хора. За пари. А твоята какво работи?“ А ако не можеш да го разкриваш пред другите, то се превръща в тайна и трябва да измислиш какво ще казваш на самия себе си. Но с течение на времето свикнах. Тя беше моя съпруга и аз я обичах.

Виждаше ми се трудно да повярвам какво е вършила, докато я гледах как диша в съня си на кушетката до мен. Когато спим, ние отново ставаме деца — невинни и непорочни. Тайните дълбаят бръчки по лицата ни и те се превръщат в пътни карти на пейзажите вътре в нас. Нощем териториите остават отново девствени. Опитвах се да си представя как тя излиза с някой друг. Не беше трудно. Бог знае, че аз имах опит в това отношение. Като ми каза, че това всъщност вече се било случило, в мен сякаш се затвори и заключи добре смазано резе. А тя просто продължи нататък. Трофей за един лейтенант от мафията — вдъхваща страх жена, която никой не би могъл да разбере, защото не знаеха какво е представлявала преди. Аз я разбирах, но това обстоятелство нямаше значение за никой друг освен за мен. Всичко, което беше останало на кушетката пред мен, бе само сувенир за спомен — също като пластмасовите фигурки на герои от филмите на Дисни, които се продават по магазините в Енсенада. Съвършено неправилно, криминално нарушаване на авторските права по отношение на истината, такава, каквато е била.

Понякога, обикновено късно нощем и когато съм на хиляди километри надалеч, ме спохожда желанието да се върна в Кресота Бийч. На половин миля от града имаше спортно игрище, където два пъти в седмицата ни пращаха да изразходваме излишната си енергия, за да не подлудяваме учителите. Пред игрището имаше паркинг и сграда, в която се преобличахме. Малка, двуетажна — приличаше на таен военен бункер, с два реда закачалки, на които окачахме дрехите си, и пейки, напоени с пот, на които направо се сривахме в края на следобедите, доволни, че всичко вече е свършило и можем да си отидем у дома. Това бе мястото, където можехме да се смеем и крещим, където намисляхме поредната щуротия и си разказвахме приключенията от уикенда. През последните две години училището взе да използува друго игрище, а сградата бе заключена и никой повече не влезе вътре. За последен път я видях преди няколко години и тя все още приличаше на гробница.

Тогава се зачудих дали вътре няма някоя дрешка, мумифицирана сред застоялия въздух и лющещата се боя, случайно забравена някога от някое момче, което отдавна е пораснало и сега възпитава собствените си деца. Нямо доказателство за друг живот. Миналото — плесенясало, но все още осезаемо.

Обичах да ходя там понякога нощем, да стоя сам до сградата и да гледам закованите с дъски прозорци. Дали ако напрегнех достатъчно слуха си, нямаше да чуя гласове отвътре и дали, ако влезех, нямаше да намеря своето момиче, Ърл и всичките си приятели от детството да седят там и да ме чакат.

Дали можех да седна в тъмното при тях с кръстосани крака и да остана там завинаги, та нищо да не се промени?

* * *

Най-накрая заспах и отново сънувах. Първото ми впечатление бе за мраморнозелено, нещо като патина на жилчици. Мина малко време, докато разбера, че това е таванът само на няколко педи над мен и че аз всъщност лежа по гръб. Имах убийствено главоболие, чувствах мозъка и тялото си изсушени и празни, сякаш най-напред са били разградени, след което възстановени, само че без да прибавят в сместа достатъчно вода. Ръцете ми бяха изтръпнали и по тях като че се разхождаха паяци. Усещах студ, но не и страх. Не знаех колко време съм бил там — това май нямаше съществено значение.