Един от нас

Моята стоеше зад едно бюро, мърмореше си нещо под носа и разпределяше някакви пликове. Не зная дали има нещо, което майка ми да обича повече от това — да подрежда чуждите писма на купчинки. По стените на офиса висяха няколко морски пейзажа с обявени цени, нарисувани от най-различни художници. Направо тръпки ме побиват, като си помисля колко ли некадърници си изкарат прехраната, като продават картини на туристите в Трейдуиндз. Майка ми знаеше не по-зле от мен, че повечето от тях не притежават никакъв талант, но за нея това нямаше значение.

Тя ме погледна и по лицето й се разля онова удоволствие, което можеш да видиш върху лицето на един-единствен човек — онзи, в чието яло е започнал собственият ти живот. През последните шест месеца бе малко побеляла и поотслабнала, но и в момента към нея изпитвах това, което винаги съм чувствал. Ти не се променяш, Майко — светът става по-млад, а ти си оставаш същата!

— Здравей, скъпи — каза тя. — Каква прекрасна изненада.

Наведох се над бюрото и я целунах по бузата.

— Как сте? Какво правите?

— О-о, нали виждаш, остаряваме. Туй правим през цялото време. Хайде, влизай, баща ти чисти басейна.

Тя повдигна вежди и каза по-високо:

— И кажи на Хелена, че тя също е добре дошла.

Обърнах се към вратата и видях как Хелена се показа с вид на дванайсетгодишна.

— Здравейте, госпожо Томпсън — поздрави тя.

Те си размениха погледи. Не зная какво означаваха те, а и не разбрах откъде Майка ми знаеше, че Хелена е с мен. Жените виждат света по различен начин и знаят други неща. Ако някой си мисли, че всички ние живеем на една и съща планета, трябва да си отвори очите по-добре.

Майка ми заключи офиса и отидохме при баща ми, който с удоволствие чистеше листата от повърхността на водата в басейна. Седнахме на шезлонгите и докато им разказвах лъжи и пропусках истините, пихме кисела лимонада и се смяхме.

Нямаше друг начин. Сърце не ми даваше да им кажа, че ще ме вкарат в затвора, при това за доста години. Щеше да се наложи да им го съобщя, но гледах да отложа този момент за колкото се може по-късно. Така щеше да бъде по-добре и за мен, и за тях. Може би щях да им пиша, когато му дойде времето и когато щеше да бъде късно за каквото и да е, освен да приемат истината. Няма смисъл да изживяваш нещастието предварително — така само ще си съсипеш и настоящето.

Разбира се, че можех да избегна удара за известно време. Можех просто да не се върна в Лос Анджелис и да обикалям из страната. Можех отново да заживея живота, който бях зарязал, само че този път едва щях да си изкарвам прехраната и щях да се простя с мечтите за много пари. Можех да работя по барове, да отсядам в мотели и да остарявам сред празни стаи и миризма на разлята бира и тоалетни, които са били хигиенизирани с цел предпазване на здравето и за удобство на клиента. Постепенно щях да се превърна от пътуващ млад мъж в пътуващ старец, а след това не ме очакваше нищо друго, освен една дълга и прашна равнина в пълния мрак. Не можех да го приема. Не мислех, че все още го нося в себе си, че притежавам силата да се преструвам, че не потъвам, а само махам с ръка на някого за поздрав. След като отново срещнах Хелена, това въобще отпадна като вариант. Въпросът, който си бях задавал толкова много пъти, получи своя отговор: да, бях постигнал онова, което бях искал! И след това го бях изгубил. Веднъж в живота си бях тръгнал по правилния път и след това изгубих посоката. Чувствах се като човек, който е искал да се напие, но изведнъж се оказва, че е пил твърде бавно. Усеща, че няма сили, че е отпаднал и обзет от меланхолия, а единственото привлекателно и постижимо нещо за него е сънят.

Никой не попита какво прави тук Хелена. Тя седна на известно разстояние от мен, кимаше и слушаше как баща ми обясняваше петте най-важни повреди на климатиците, симптомите им и начините за отстраняване. Ние седяхме там като истинско семейство, сами в градината на старото съвместно владение, което винаги е било мой дом, заобиколени от къркорещите маркучи и сред грохота на морските вълни, които се разбиваха в брега ей там, току зад възвишението. Струваше ми се, че това е животът, който винаги съм живял, и че някакво бъдещо мое въплъщение винаги ще търси този дом — домът, в който аз трябва винаги да бъда. Тук или някъде наоколо. Близо до дома.

Захладня, а небето се свъси от следобедните облаци. Тогава, точно навреме, баща ми покани Хелена да отидат да видят нещо, може би таблото с бушоните — неговата гордост и радост, а майка ми и аз останахме сами. Помълчахме известно време с погледи, отправени към искрящата повърхност на водата в басейна. По протежение на брега бяха започнали да се събират буреносни облаци, които правеха светлината някак бистра и особена.

— Майко — попитах аз, — случвало ли ми се е нещо необикновено, когато съм бил малък?

Тя сложи ръце в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато съм бил на осем години?

— Не помня такова нещо — отвърна тя, но по забързания си пулс разбрах, че лъже.