Единствена любов

Случи се така бързо, че той не можеше да го повярва. По-късно щеше да си припомня всичко отново и отново, удължавайки момента до безкрайност, щеше да го преживява пак и пак и да намира удовлетворение в спомена. В действителност случилото се беше траяло само миг. Импулс от нейна страна. Скромен дар, даден в знак на благодарност за друг скромен дар.

Хекс се надигна на пръсти и притисна устни в неговите. О, каква мекота. Устните й бяха изключително меки. И нежни. И много топли. Целувката беше съвсем повърхностна, но въпреки това той искаше тя да продължи с часове и едва тогава би сметнал, че му е било почти достатъчно.

— Ела да легнеш до мен — каза тя, отвори вратата на душа и пристъпи навън. — Не искам да лежиш на пода. Заслужаваш много повече от това.

Той спря водата разсеяно и я последва, като прие подадената му кърпа. Изсушиха се едновременно и после тя уви цялото си тяло в хавлията, а той върза неговата на кръста си.

Излязоха навън. Джон се настани първи на болничното легло и му се стори най-естественото нещо на света да разтвори широко ръце. Ако се беше замислил, нямаше да направи този жест, но той не мислеше. И това беше добре. Защото тя дойде при него и го обгърна с топлина, която проникна през кожата му чак до мозъка на костите.

Струваше му се, че й бе посветил душата си още първия път, когато я бе зърнал.

Джон угаси лампата, а тя се притисна още по-плътно към него и той имаше чувството, че се е сгушила чак в леденото му сърце, за да остане там завинаги. Огънят й го затопли отвътре и за пръв път от месеци той дишаше леко.

Затвори очи, без да очаква да заспи.

Но го направи. И спа много, много добре.

30.

В дневната за прислугата в имението на Сампсън Дариъс завърши разговора си с прислужницата на дъщерята.

— Благодаря — каза той, като се изправи на крака и кимна на жената — оценявам откровеността ти.

Жената доген се поклони ниско.

— Моля ви, намерете я. И я доведете у дома, господарю.

— Стараем се да направим точно това — той хвърли поглед към Тормент. — Ще бъдеш ли така добър да повикаш прислужника?

Тормент отвори вратата пред дребната жена и двамата заедно напуснаха помещението.

Останал сам, Дариъс започна да крачи по голия под, като се движеше в кръг около бюрото в центъра на стаята. Прислужницата не каза нищо съществено. Беше се държала абсолютно открито и скромно... и за съжаление не беше спомогнала за разрешаването на загадката. Тормент се върна с прислужника и зае позицията си до вратата, без да обелва и дума. Което беше добре. Най-общо казано, при разпит на цивилни беше достатъчно един да задава въпросите. Момчето, обаче, беше в помощ за друго. От проницателните му очи не убягваше нищо, така че може би щеше да добави нещо, което Дариъс не е забелязал по време на разговорите.

— Благодаря, че се съгласи да говориш с нас — обърна се Дариъс към прислужника.

Догенът се поклони ниско.

— За мен е удоволствие да ви бъда от полза, господарю.

— Радвам се — промърмори Дариъс, до като се настаняваше на същата твърда пейка, където беше седял и при предишния разпит. По природа догените се съобразяваха с протокола и по тази причина биха предпочели по-високопоставените от тях да седят, докато те самите да стоят прави.

— Как се казваш?

Още един дълбок поклон.

— Името ми е Фрицгелдър Пърлмутър.

— Откога си със семейството?