Единствена любов

Куин отпусна ръце и потърка бедрата си.

— Искаш ли. Би ли искала да продължиш, ако можеше?

— Разбира се — тонът й беше уверен и непоколебим. — Горда съм да бъда в услуга.

Сега ръката на Куин се зарови в гъстата му черна коса.

— Какво е нужно. за да се почувстваш удовлетворена?

Беше като да наблюдаваш влакова катастрофа. Блей си каза, че би трябвало да напусне стаята, но не можеше да помръдне. Искаше да стане свидетел на стълкновението. И, естествено, блестящата руменина на Лейла я направи още по-красива. После прекрасните й плътни устни се разтвориха. Затвориха се. Разтвориха се... И отново се затвориха.

— Всичко е наред — прошепна Куин. — Не е нужно да го произнасяш на глас. Знам какво би искала.

Блей почувства как го облива студена пот, а ръцете му стиснаха здраво избраните преди малко дрехи.

— Кого. — попита дрезгаво Куин. — Кого би желала?

Последва нова дълга пауза и после тя произнесе една-единствена дума.

— Вас.

Блей се изправи.

— Ще ви оставя насаме.

Беше напълно сляп, докато се движеше към вратата и по инстинкт сграбчи коженото си яке на път за навън.

Докато затваряше, чу Куин да казва:

— Ще действаме много бавно. Ако ще се заемаме с това, ще го направим бавно.

Озовал се в коридора, Блей бързо се отдалечи от спалнята си и едва когато стигна до двойните врати, водещи към крилото за персонала, осъзна, че се разхожда наоколо по халат. Отиде до стълбите, водещи към кинозалата и облече дрехите си пред автомата за пуканки. Нарастващият у него гняв го разяждаше като рак. Безпричинен и така безполезен.

Блей стоеше, загледан в рафтовете с дивидита, а заглавията на обложките не представляваха нищо повече от цветни петна за очите му.

Онова, към което посегна, обаче, не беше филм. Беше парче хартия в джоба на якето му.

29.

Когато вратата на стаята се затвори, Хекс чувстваше, че трябва да каже нещо. На глас. На Ривендж.

— Ами. — тя докосна косата си. — Как си?

Той прекрати неловкото й мънкане, като закрачи към нея, червеният му бастун потропваше по плочките на пода, а мокасините му поскърцваха. Изражението на лицето му беше свирепо, а лилавите му очи блестяха.

Достатъчно силно, че кожата й да придобие тен. Тя придърпа чаршафа по-високо и промърмори:

— Какво ти става, по дяволите?

Рив се наведе към нея и я придърпа към себе си, като нежно я притисна към гърдите си. Наведе глава към нейната, а гласът му беше мрачен и дрезгав.

— Не вярвах някога да те видя отново.

Той потръпна, а тя вдигна ръце към него. Поколеба се за миг, а после го прегърна със същата сила, с която той го беше направил.

— Миришеш по същия начин — отсече тя и заби нос в яката на марковата му копринена риза — о... боже, миришеш съвсем по същия начин.

Скъпият му парфюм я върна назад към времето на «Зироу Сам», когато бяха четиримата: той управляваше, Ай Ем се занимаваше със счетоводството, Трез — със сделките, а тя отговаряше за охраната. Ароматът беше онова, което й помогна да прескочи ужасяващия промеждутък от последните три седмици и да се завърне в настоящето.

Но тя нямаше нужда от такива връзки с действителността. Те биха направили сбогуването й по-трудно. По-добре беше да се чувства свързана с действителността посредством настоящите събития и непосредствените си цели.

А после просто щеше да отпътува.

Рив се отдръпна от нея.

— Не искам да те изтощавам, така че няма да оставам. Но имах нужда.

— Всичко е наред.

Двамата стояха още известно време прегърнати и както винаги тя почувства сходството помежду им, когато двете половини на кръвното им наследство се вкопчиха една в друга, както бе характерно за симпатите.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той. — Храна?

— Доктор Джейн забрани твърда храна поне за още няколко часа.

— Добре. Чуй, ще обсъдим бъдещето.

— В бъдеще — докато му отговаряше, тя извика в съзнанието си образа на сериозен разговор помежду им. Което направи, за да го заблуди, в случай че четеше мислите й.

Не разбра дали той прие казаното за чиста монета.

— Между другото сега живея тук — съобщи Рив.

— Къде точно се намирам?

— В тренировъчния център на Братството — той се намръщи. — Мислех, че си била тук и преди.

— Не и в тази част на имението. Но да, и аз реших, че ще ме доведат тук. Впрочем, Елена беше много мила с мен там вътре — тя кимна към операционната. — И преди да попиташ, да, ще се оправя. Доктор Джейн каза така.

— Добре — той стисна ръката й. — Ще отида да намеря Джон.

— Благодаря.

Когато стигна до вратата, Рив се спря и я погледна с аметистовите си очи.

— Чуй ме — «Проклетнице» остана неизречено. — Ти означаваш много, при това не само за мен, а и за много други. Така че направи, каквото е нужно и проясни съзнанието си. И не си мисли, че не съм наясно какво планираш за след това.

Тя му отправи гневен поглед.

— Проклет гълтач на грехове.

— Знаеш, че съм точно такъв — Рив повдигна вежда. — И те познавам прекалено добре. Не прави глупости, Хекс. Всички сме на твоя страна и заедно ще се справим с това.