Единствена любов

— Ще ти кажа следното — очите й се приковаха в неговите и пламъкът в тях го накара да потръпне. — Какво би направило изживяването неизразимо ужасно? Какво би превърнало последните три седмици в нещо напълно непоносимо? Това би се случило, ако не го убия... Ето с това не бих могла да се примиря.

Обвързаният вампир у него изплува на повърхността и нададе рев. Той се зачуди дали тя беше наясно, че не би могъл да я остави сама да се разправи с мръсника. Мъжете защитаваха жените си. Такива бяха природните закони, ако притежаваш пенис и комплект топки.

А и мисълта тя да се приближи до онзи тип го докарваше до пълна лудост. Леш вече я беше отвлякъл веднъж. Ами ако пак приложеше същия трик? Нямаше да имат втори шанс да си я върнат. Нямаше начин.

— Е — продължи тя, — аз се разкрих пред теб. Сега е твой ред.

Да. Добре.

Сега беше негов ред да се взира в далечния ъгъл. Мили боже. Откъде да започне?

Той отвори бележника си на чиста страница, опря писеца на химикалката в листа и. върху него не се появи нищо. Проблемът беше, че имаше прекалено много за писане, прекалено много за казване, а не беше ли това депресиращо до крайност? Рязко почукване на вратата накара и двамата да извърнат глави.

— По дяволите — изсумтя тя под нос. — Дайте ни още малко време!

Мисълта, че от другата страна на вратата чакаше някой, не го предразположи особено към споделяне. Това, съчетано с бариерата в общуването им и присъщия му инстинкт да прикрива миналото си, накара главата му да забучи.

— Който и да е, може да виси отвън цяла нощ и цял ден, ако зависи от мен — тя приглади одеялото върху корема си. — Предпочитам да чуя какво ще ми разкажеш.

Интересно, че именно тази реплика отключи блокадата му и той започна да пише бързо.

«Ще е по-лесно, ако ти покажа.»

Тя сключи вежди, когато прочете изречението, а после кимна.

— Добре. Кога?

«Утре вечер, стига да имаш разрешение да си тръгнеш оттук.»

— Срещата е уговорена — тя вдигна ръка и докосна леко неговата. — Искам да знаеш...

Ново почукване накара и двамата да изругаят.

— Нужна ни е още една минута! — сърдито се провикна тя, преди отново да насочи вниманието си към него. — Искам да знаеш. че можеш да ми се довериш.

Джон прикова поглед в нейния и мигновено бе катапултиран в друго измерение на своето съществуване. Може и да беше раят. Кой да знае и кого го бе грижа. Наясно беше единствено, че в този момент съществуват само те двамата. Останалата част от света бе потънала в мъгла.

Възможно ли бе да се влюбиш в някого два пъти?, помисли си той разсеяно.

— Какво правите там вътре, по дяволите? — гласът на Рив от другата страна на вратата прекъсна мига, но не го унищожи.

Нищо не би могло да стори това, помисли си Джон и се изправи на крака.

— Влизай, задник такъв — троснато извика Хекс.

В мига, в който мъжът пристъпи в стаята, Джон почувства промяната във въздуха и знаеше, че докато двамата се гледат смълчани, комуникират телепатично. Тръгна към вратата, за да ги остави насаме, и точно преди да излезе, Хекс попита:

— Ще се върнеш ли?

В началото си помисли, че говори на Рив, но другият вампир го хвана за рамото и го спря.

— Приятелю, ще се върнеш ли?

Джон хвърли поглед към леглото. Беше забравил бележника и химикалката си на малката масичка и затова само кимна.

— Скоро ли? — попита Хекс. — Защото не се чувствам уморена и искам да науча езика на знаците.

Джон кимна отново и после за довиждане удари юмрука си в този на Рив, а сетне се запъти обратно към операционната.

Докато минаваше покрай празната маса, той се зарадва, че Ви беше свършил с почистването и не беше наоколо. Защото и животът му да зависеше от това, Джон не би могъл да скрие усмивката на лицето си.

Блей вървеше мълчаливо заедно с Куин през тунела, свързващ тренировъчния център и фоайето на къщата. Звукът от стъпките на двамата се сливаше, но това беше всичко. Нито той, нито Куин казаха нещо. Нито се докосваха. По какъвто и да било начин.

В миналото, преди да направи голямото си признание и преди нещата между тях да се прецакат, Блей просто щеше да попита Куин какво се върти в главата му, защото очевидно нещо го тревожеше. Но това, което някога би било обикновен въпрос, сега би изглеждало като натрапчива намеса.

Когато минаха през скритата врата под главното стълбище, Блей установи, че се ужасява от предстоящата част на нощта. Не оставаше още много от нея, но два часа могат да изглеждат като цяла вечност при подходящите обстоятелства. Или погрешните в неговия случай.

— Лейла сигурно ни очаква — подхвърли Куин и се насочи към основата на стълбите.

О... Страхотно. Точно от това имаше нужда. След като бе видял как Избраницата изпива с очи Куин, изобщо не беше в настроение да понесе свенливото й влюбване. Особено тази вечер. Това, че едва не бяха изгубили Хекс, го беше направило особено чувствителен.

— Идваш ли? — попита Куин и така силно сбърчи чело, че пиърсинга на лявата му вежда помръдна.