Единствена любов

Задържа китката си над направения от него отвор и загледа как черните капки се стичат върху безжизненото й сърце. Отново не беше наясно какво количество е нужно и реши, че би било добре да е малко повече. После беше време да призове енергия върху дланта си, като с волята си накара въздушните молекули да се завъртят в подобен на торнадо вихър, докато не се превърнаха в кинетична енергия, която той можеше да контролира.

Леш погледна надолу към уличницата — тялото й беше обезобразено, гримът й беше размазан, а раздърпаната й коса подхождаше повече за някой филм на ужасите, отколкото за работещо момиче.

Експериментът му просто трябваше да успее. Заради блокиращата магия и това малко огнено кълбо върху дланта си, той вече можеше да почувства как мощта му отслабва.

По дяволите, трябваше да се получи на всяка цена.

Хвърли кълбото енергия в гръдния й кош и крайниците й заблъскаха в стените на ваната като рибешки опашки. Проблесна светлина и после изчезна. Той зачака... Помоли се...

От устните й се откъсна въздишка. Истински божи дар. Леш беше зашеметен, когато сърцето й заработи и черната му кръв бе погълната от намиращото се в гръдния й кош. Съживяването й накара члена му да потръпне. Това беше власт, помисли си той. Нещо, което не можеш да си купиш с шибаните пари.

Той беше бог, също като баща си.

Леш седна върху петите си и започна да наблюдава как цветът на кожата й се променя. Докато животът се завръщаше в тялото й, тя вкопчи ръце в ръба на ваната, а мускулите на бедрата й потръпнаха. Следващата стъпка беше нещо, което той не разбираше напълно, но нямаше да подлага на съмнение. Когато тя придоби вид, като че напълно се е завърнала към живота, той протегна ръка и изтръгна сърцето й.

Още пъшкане. Още давене.

Беше възхитен от постигнатото, особено след като положи длан върху гръдната й кост и накара плътта да се затвори. Кожата и костите й се подчиниха на волята му и тя беше същата като преди.

Само че по-добра. Защото сега щеше да му бъде полезна.

Той се пресегна и пусна душа. Струята обля тялото и лицето й, а тя замига учестено под студената вода и заразмахва комично ръце.

Колко време трябваше да чака сега? Кога би могъл да провери дали се намира една стъпка по-близо до онова, което би го поддържало във форма? Заля го вълна на изтощение и той се облегна рязко на шкафчетата под мивката. Ритна вратата, за да я затвори, опря ръце на коленете си и загледа гърченето на уличницата.

Беше толкова слаба. Толкова проклето слаба.

Тук трябваше да е неговата Хекс. Трябваше да стори това с нея, а не с някаква мизерна човешка жена.

Покри лицето си с ръце, а главата му клюмна, сякаш цялата еуфория отпреди малко се беше изпарила. Нещата не трябваше да се подредят по този начин. Планът му не беше такъв. Бягащ. Преследван. Лутащ се из света.

Какво, по дяволите, щеше да прави без баща си?

28.

В очакване Хекс да отговори на въпроса му, Джон се съсредоточи върху думите, които бе написал, като ги повтаряше с химикалката и ги правеше по-тъмни. Може би не трябваше да отправя искания, като се имаше предвид състоянието й, но имаше нужда от нещо в замяна. Щом щеше да повдигне покривалото от грозотата на миналото си и да открие душата си, не искаше да е единственият разголен.

Освен това държеше да знае какво е станало с нея, а тя беше единствената, която можеше да му каже.

Когато мълчанието й се проточи, започна да мисли за това, как тя отново тръшваше вратата под носа му. Точно така, отново! Всъщност, не беше изненадващо и по тази причина не би трябвало да му придава такова значение. Бог му беше свидетел, че бе отблъскван безброй пъти.

В действителност, обаче, имаше чувството, че се изправя пред поредната смърт в живота си...

— Аз те видях. Вчера.

Гласът й го накара да вдигне рязко глава.

— Какво? — произнесе с устни.

— Той ме държеше в спалнята. Видях те. Ти влезе и отиде до леглото. Тръгна си с една възглавница. Аз бях. до теб през цялото време, докато ти беше в стаята.

Джон вдигна ръка към лицето си, а тя се усмихна леко.

— Да, докоснах лицето ти.

Мили боже.

— Как?

— Не съм сигурна как точно го прави. Но именно така успя да ме отвлече. Всички бяхме в пещерата на колонията, където държаха Рив. Симпатите бяха дошли и тогава Леш ме хвана. Случи се така бързо.

Изведнъж вече не стоях на краката си, а бях влачена навън, но не можех да се съпротивлявам и никой не можеше да ме чуе. Нещо като силово поле е. Ако се намираш вътре и се опиташ да го пробиеш, ударът е мигновен и болезнен... Но не е само това. Бариерата притежава и еластичност — тя вдигна длан и направи жест, сякаш притискаше въздуха пред себе си. — Като някакъв вид материя е. Но странното е, че в същото пространство могат да се движат и други. Както когато дойде ти.

Джон осъзнаваше смътно, че ръцете го болят. Погледна надолу и видя, че ги е стегнал в юмруци, а ръбовете на бележника се впиваха в плътта му. Както и химикалката, с която беше писал. Обърна нова страница и надраска бързо: