Единствена любов

Вратата се затвори и на Джон му се прииска самият той да закрещи. Вместо това продължи да крачи напред-назад по коридора. По някое време останалите се отправиха към намиращата се наблизо учебна стая, но той не беше в състояние да отиде и да им прави компания. При всяко преминаване покрай затворената за него врата увеличаваше все повече периметъра на обиколките си, докато накрая не стигна до изхода на паркинга и после обратно до съблекалнята. Дългите му крака сякаш изяждаха разстоянието, като превръщаха петдесетте метра в някакви си сантиметри. Или поне на него му се струваше така.

На може би петата му обиколка, докато се движеше към съблекалнята, Джон се завъртя и се озова пред стъклената врата на офиса. Гледката на бюрото, шкафовете за документи и компютърът му се стори толкова позната, че го накара да почувства странно спокойствие.

Но това не трая дълго, когато се приближи. С периферното си зрение забеляза пукнатините в бетонената стена отсреща, които тръгваха от една точка и се разпространяваха подобно на мрежа на паяк. Спомняше си нощта, в която се бяха появили. Онази ужасяваща нощ. Двамата с Тор седяха заедно в офиса. Джон подготвяше уроците си, а братът се беше опитвал да запази спокойствие, докато звънеше безуспешно у дома.

Уелси не отговаряше и се включваше гласовата поща на телефона й, а напрежението се засилваше все повече. докато не се появи Рот с братята зад гърба си.

Новината за смъртта на Уелси беше трагична. Но после Тор беше научил точно как се бе случило. Не беше починала, защото бе бременна с първото им дете, а защото кръвта й бе пролята от лесър. Беше я убил. Беше му я отнел заедно с бебето им.

Това беше причинило пукнатините по стената.

Джон се приближи и прокара пръсти по фините резки в бетона. Тор се беше разгневил до такава степен, че буквално беше избухнал като супернова, а емоционалното претоварване го беше накарало да се дематериализира на неизвестно място. Джон така и не беше научил къде беше отишъл.

Усещането, че е наблюдаван, го накара да вдигне глава. От другата страна на стъклената врата беше Тор, просто стоеше и се взираше в него.

Погледите им се срещнаха, те стояха един срещу друг като равностоен вампир пред вампир, а не като по-млад пред по-стар. Джон вече бе пораснал. И както при много други неща, в тази ситуация нямаше връщане назад.

— Джон? — гласът на доктор Джейн прозвуча от другия край на коридора и той се обърна, а после се затича към нея.

— Как е тя? Какво стана?

— Ще се оправи. Събужда се от упойката. Ще трябва да остане на легло поне още шест часа. Научих, че се е хранила от теб — Джон й показа китката си и лекарката кимна. — Добре. Ще съм ти благодарна, ако останеш, в случай че има нужда отново да го направи.

Като че той би отишъл някъде.

Когато Джон влезе на пръсти в кабинета, за да не обезпокои Хекс, тя не беше там.

— Преместихме я в другата стая — поясни Ви.

Преди да отиде до намиращата се в далечния край на помещението врата, той огледа останките от операцията на Хекс. На пода имаше плашещо количество кървави марли. На операционната маса имаше още кръв. Чаршафът и кърпата, в които я бяха увили, сега бяха захвърлени на една страна.

Толкова много кръв. Все прясна.

Джон изсвири силно, за да привлече вниманието на Ви.

— Някой може ли да ми каже какво се е случило, по дяволите?

— Можеш да разговаряш за това с нея — братът извади оранжева торба за биологични отпадъци и започна да събира използваните марли, а после спря за кратко, но не погледна Джон в очите. — Ще се оправи.

Това беше мигът, в който Джон осъзна истината.

Колкото и зле да си беше мислил, че е пострадала, всъщност е било още по-зле. Много по-зле.

Обикновено при наранявания по време на битка информацията беше съобщавана на заинтересованите без колебания. Счупена бедрена кост, натрошени ребра, прободни рани. Но в случая жертвата беше жена, прегледът беше направен без мъжко присъствие и никой не обелваше и дума за направената операция.

Само защото лесърите бяха импотентни, това не значеше, че не могат да причинят други неща на...

Хладният полъх, преминал през операционната, накара Ви отново да вдигне глава.

— Един съвет, Джон. Ако бях на твое място, бих запазил предположенията си за себе си. В случай че искаш да видиш сметката на Леш. Няма смисъл Рив и сенките, при цялото ми уважение към тях, да ти отнемат онова, което се полага на теб.

Боже, братът наистина беше свестен тип, помисли си Джон.

Той кимна веднъж и се запъти към стаята на Хекс, като си каза, че въпросните мъже не бяха единствената причина да пази тайната. Хекс също нямаше нужда да научава какво се канеше да предприеме.

Хекс имаше чувството, че в матката й е паркиран автобус. Напрежението беше толкова голямо, че тя надигна глава и погледна надолу, за да провери дали не се беше разраснала до размерите на гараж. Не. Коремът й беше плосък както винаги.

Отпусна глава назад.