Единствена любов

Струваше й се невероятно къде се намира. Действително беше претърпяла операция, сега лежеше на легло, а всичките й крайници все още си бяха по местата... И разкъсването в матката й беше зашито.

Когато беше попаднала в хватката на паниката си, не беше могла да различи приятел от враг. Докато се бе намирала в умопомраченото си състояние, тя чувстваше, че не е на сигурно място, макар да беше заобиколена от познати лица, на които можеше да вярва.

Сега, когато всичко беше минало, фактът, че беше невредима и в добро състояние предизвикваше у нея странен прилив на ендорфин.

На вратата се почука тихо и тя знаеше кой е заради аромата, който се носеше оттам. Докосна косата си и се почуди как ли изглежда, но реши, че беше по-добре да не знае.

— Влез — Джон Матю подаде глава и повдигна въпросително вежди. — Добре съм. Много по-добре. Но съм замаяна заради лекарствата.

Той се вмъкна вътре и се облегна на стената, като пъхна ръце в джобовете си и кръстоса единия си ботуш пред другия. Беше облечен с обикновена бяла тениска, което би било добро решение, ако не беше изцапана с лесърска кръв. От него се носеше аромат, какъвто е редно да излъчва един мъж — на сапун и лек мирис на пот. И изглеждаше както подобава на един истински мъж — висок, огромен и застрашителен.

Боже, наистина ли беше изпуснала нервите си пред него по този начин?

— Косата ти е по-къса — отбеляза без определена причина.

Той измъкна ръце от джобовете си и ги плъзна непохватно по едва наболата си коса. Наклони глава на една страна, а мощните мускули на раменете му се напрегнаха под златистата кожа. Изведнъж тя се почуди дали някога щеше да прави секс отново. Разбира се, това бе странна мисъл, особено като се имаше предвид как беше прекарала последните. Тя се намръщи.

— От колко време ме няма?

Той вдигна четири пръста и после сви единия.

— Почти четири седмици? — когато той кимна, тя започна старателно да приглажда подгънатия над гърдите й чаршаф. — Почти. четири.

Е, хората я бяха държали в продължение на месеци, преди да успее да се измъкне. По-малко от четири седмици би трябвало да е период, който да превъзмогне лесно.

Но тя не се канеше да остава тук, нали така. Предстоеше й не да превъзмогва травмите си, а да изпълни задача.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя и посочи към стола до леглото си.

Беше стандартна мебел за болнично заведение и удобен колкото трън в задника, но тя не искаше той да си тръгва...

Джон кимна и се приближи. Да настани огромното си тяло върху малкия стол не беше лесна задача. Първо опита с крака, кръстосани в коленете, а после в глезените. Накрая се настани обърнат на една страна с крака под леглото й и ръка, опряна на облегалката на стола.

Тя продължаваше да си играе с чаршафа.

— Може ли да те попитам нещо?

С периферното си зрение видя, че той кимна, а после се размърда и извади бележник и химикалка от задния си джоб.

Хекс прочисти гърло и се почуди как точно да формулира въпроса си. Накрая реши вместо този, който наистина я вълнуваше, да зададе някой не толкова личен.

— Кога е бил видян Леш за последно?

Той кимна и се преви над бележника си. Докато редеше думите на листа, тя го наблюдаваше. И осъзна, че не иска той никога да си тръгва. Искаше го тук, до себе си, завинаги. В безопасност. С него се чувстваше в пълна безопасност.

Джон вдигна глава и й показа бележника. После изведнъж замръзна. По някаква причина тя не можа да фокусира погледа си и се наложи да примигне... Джон бавно дръпна ръката си.

— Почакай, не съм го прочела. Би ли. Какво? Какво не е наред? — по дяволите, сега очите й отказваха да видят ясно и него.

Джон се наведе на една страна и тя чу тих звук. После пред нея се появи носна кърпичка.

— О, по дяволите! — тя я пое от ръката му и я притисна към очите си. — Мразя да се държа като жена. Наистина ненавиждам факта, че съм жена.

Докато тя произнасяше цяла реч на тема естроген, поли, розов лак за нокти и високи токчета, той й подаваше носна кърпичка след носна кърпичка и взимаше обратно изцапаните с червено, които вече беше използвала.

— Трябва да знаеш, че никога не плача — тя хвърли поглед към него. — Никога.

Той кимна. И сложи в ръката й нова салфетка.

— Мили боже. Първо крещя като луда, а сега цивря. Способна съм да убия Леш дори само заради това.

През помещението премина мразовит полъх и тя погледна към Джон. Само за да се свие на мястото си. Изражението на лицето му се беше преобразило от състрадателно в кръвожадно за части от секундата.

Беше напълно сигурна, че той дори няма представа за оголените си кучешки зъби. Говорът й премина в шепот и онова, което в действителност беше искала да попита, се изплъзна от устата й.

— Защо остана? Докато бях в операционната имам предвид? — тя откъсна поглед от неговия и сведе очи към петната върху току-що използваната салфетка — остана и... Изглеждаше, сякаш разбираш всичко.