Единствена любов

Чуха се гласове, отваряха се и се затваряха врати и после всичко около нея беше покрито със светлозелени плочки. Беше се озовала в помещение за прегледи с хирургическа лампа над главата и медицински инструменти, подредени в шкафове със стъклени врати. Когато Джон я положи на масата, тя отново изгуби контрол над себе си. Белите й дробове отказаха да изпълняват задължението си, сякаш въздухът около нея беше отровен, а очите й зашариха из стаята, регистрирайки всевъзможни предмети, които подсилиха паниката й — хирургически инструменти, медицински уреди и масата. Масата.

— Добре, пак я губим — тонът на доктор Джейн беше неизменно спокоен. — Джон, доближи се.

Лицето на Джон отново се изпречи пред това на Хекс и тя прикова поглед в него.

— Хекс? — разнесе се гласът на доктор Джейн зад гърба му. — Ще ти дам успокоително.

— Без лекарства! — веднага дойде отговорът й. — Предпочитам да съм ужасена. отколкото безпомощна.

Дишането й беше болезнено накъсано и всяко леко повдигане на гръдния кош я убеждаваше за пореден път, че животът е изпълнен с много повече страдание, отколкото с радост. Тези моменти бяха прекалено много, прекалено много пъти беше завладявана от болка и страх. Прекалено много мрачни сенки не просто се промъкваха, а направо поглъщаха целия блясък на живота й.

— Пуснете ме... Пуснете ме да си вървя... — когато очите на Джон се разтвориха широко тя осъзна, че е напипала един от кинжалите му, измъкнала го е от калъфа му и сега се опитваше да го сложи в дланта му. — Моля те, пусни ме да си вървя. Не искам да оставам на този свят. Избавете ме от мъките ми завинаги.

Всички около нея замръзнаха по местата си и липсата на движение привлече вниманието й. Рейдж и Мери стояха в ъгъла. И Рив беше там. Както и Вишъс и Зейдист. Никой не говореше, нито помръдваше дори на сантиметър.

Джон взе кинжала от ръката й и това я накара да се разплаче. Защото той никога не би го използвал. Не и срещу нея. Нито сега. Нито когато и да било. А на нея й липсваше сила да го стори сама.

Изведнъж потисканите досега чувства в нея изригнаха на повърхността. Погледът й зашари обезумяло наоколо, когато рафтовете започнаха да вибрират, а компютърът върху бюрото в ъгъла започна да се тресе.

Но Джон беше до нея и реагира. При това бързо. Започна да жестикулира и само миг по-късно всички напуснаха помещението. С изключение на него.

В опит да не експлодира тя погледна към ръцете си. Те трепереха така силно, че наподобяваха пърхащите криле на муха. И докато се взираше в тях, достигна до самото дъно.

Писъкът, откъснал се от устните й, беше така чужд, пронизителен и изпълнен с ужас.

Джон не помръдна от мястото си. Дори когато тя закрещя отново. Нямаше намерение да ходи никъде. Той просто беше. там.

Тя се вкопчи в чаршафите и ги придърпа около тялото си, като беше наясно, че е на прага на пълен срив. Пропукването на душата й беше настъпило при изминаването на онзи коридор, а сега тя се разпадаше на хиляди парчета. Чувстваше се, сякаш в стаята има две нейни копия — едното върху масата, което крещеше като лудо, а от очите му се ронеха кървави сълзи, а другото седеше в най-далечния ъгъл, напълно спокойно и разумно, и наблюдаваше другото й аз и Джон.

Щяха ли някога двете части да се съберат в едно цяло? Или завинаги щеше да си остане извратено създание, съставено от две половини?

Съзнанието й избра наблюдаващото копие пред истеричното и тя се оттегли в онзи тих ъгъл, откъдето ставаше свидетел на риданията си, довели я почти до задушаване.

Кървавите вадички, стичащи се по белите като хартия страни, не я отвратиха, нито пък широко отворените налудничави очи или епилептичните махове на ръцете и краката й. Почувства състрадание към жената, доведена до такова състояние. Онази, която бе пазила в себе си всичките си емоции.

Жената беше родена с проклятие. Беше вършили злини и й бяха причинявани такива. Беше си наложила да бъде твърда като стомана.

Сгреши, обаче, като се заключи в себе си и си постави всички тези ограничения. В случая не ставаше дума за сила, както винаги беше повтаряла сама на себе си. Това беше само начин на оцеляване...

И тя просто не можеше да продължи да живее така.

26.

— Правила си секс? С Елиаху Ратбун?

Грег отблъсна Холи от себе си и се загледа в лицето й, убеден, че явно беше изгубила ума си. Е, поне малкото ум, който беше притежавала. А това ги правеше двама, защото той очевидно си беше въобразил, онова, което току-що беше «видял» отвън. Но очите й гледаха напълно искрено.

— Той дойде при мен. Бях заспала.

Последва още блъскане по вратата и това я прекъсна, а от коридора се разнесе гласът на Стан.

— Хей? В коя стая съм аз?

— По-късно, Стан — отряза го Грег.

Мърморенето стана по-тихо и се чуха отдалечаващи се по коридора стъпки към стаята на Холи, а после затръшване на врата.

— Ела тук — Грег дръпна Холи към леглото. — Седни и ми разкажи. Какво точно мислиш, че се случи?

Той се съсредоточи върху сочните й устни, докато тя говореше.