Единствена любов

Как се беше измъкнало проклетото хлапе? Нямаше кола, така че единствената възможност беше да върви по шосето. И после да се качи на стоп. Или пък да открадне някой от пикалите на фермерите. Леш слезе на долния етаж и установи, че уличницата беше дошла в съзнание и се бореше с парцала в устата си, а очите й бяха изскочили от орбитите, докато се гърчеше върху масата.

— Няма да отнеме много време — обеща той и се загледа в тънките й крака. И върху двата имаше татуировки, но бяха направени безразборно, без тема, която да ги свързва. Просто случайни драсканици, някои от които личаха ясно, а други бяха съсипани или чрез нескопосан опит да бъдат освежени, или от белези.

Ято пеперуди в ярки цветове, предположи той. Може би в началото идеята е бил такава.

Той закрачи наоколо, отиде до кухнята, а после се върна в трапезарията и отново се запъти към коридора. Звуците от блъскащите се в масата токове на обувките й и ударите на голата й кожа в повърхността на плота станаха по-тихи, когато се отдалечи, а Леш продължаваше да се чуди къде беше новият и защо баща му закъсняваше.

Половин час по-късно все така нямаше какво да прави и изпрати мислен сигнал до Другата страна.

Баща му не отговори.

Леш се качи на горния етаж и затвори вратата, тъй като реши, че не се концентрира достатъчно, защото е разгневен и ядосан. Седна на леглото, опря длани в коленете си и се успокои. Когато сърцебиенето му стана бавно и ритмично, той пое дълбоко въздух и изпрати нов сигнал... Отново нищо.

Може би нещо се беше случило с Омега.

Завладян от емоции, той реши да отиде в Дьнд. Молекулите му се разбъркаха порядъчно, но когато се опита да приеме форма от Другата страна, беше блокиран. Отхвърлен. Отрязан. Сякаш се беше блъснал в масивна стена и когато се върна в проклетата вехта спалня на фермерската къща, тялото му се справи с шока чрез порив на гадене.

Какво ставаше, по дяволите? Мобилният му телефон звънна, той го измъкна от джоба на сакото си и се намръщи при вида на номера.

— Ало? — каза в слушалката.

Прозвучалото в ухото му кикотене беше младежко.

— Здравей, загубеняко. Обажда се новият ти шеф. Познай кой беше повишен току-що. Между другото, татенцето ти нареди повече да не го безпокоиш. Беше лош ход да предложиш жена. Би трябвало да познаваш баща си по-добре. О, и от мен се очаква да те убия. До скоро.

Смехът на новия се разнесе в ухото му и се заби в главата му, а разговорът беше прекъснат. И не от него.

Хекс не беше бременна. Или поне доколкото доктор Джейн можеше да прецени. Но благодарение на този свой кратък престой в царството на паниката на Хекс й се губеше пътуването им до имението. Мисълта, че съществува и най-малката вероятност да е.

Все пак не беше носила обръчите си, а тяхната цел беше да унищожават симпатските й наклонности, включително и овулацията й.

Какво щеше да прави, ако беше?

Добре, трябваше да се отърси от тази гадост незабавно. Бог й беше свидетел, че имаше да се тревожи за безброй «действително съществуващи» проблеми. Пое дълбоко въздух и вдъхна аромата на Джон, а после се концентрира върху силните ритмични удари на сърцето му под ухото й. Не мина много време, преди сънят да я обори, а комбинацията от изтощението, замайването след храненето и потребността да се откъсне за кратко от живота я запратиха в безпаметна дрямка на задната седалка на джипа.

Събуди се от усещането, че я повдигат и отвори очи. Джон я носеше през някакъв паркинг, който беше подземен, ако се съдеше по подобните на пещера таван и стени. Вишъс, който беше изненадващо всеотдаен в помощта си, отвори тежка стоманена врата и от другата страна изникна... нейният кошмар.

Дългият безличен коридор беше покрит със светли плочки, имаше бетонови стени и нисък таван с луминесцентни лампи по него. Миналото я завладя, предишните й преживявания заеха мястото на случващото се в момента. В ръцете на Джон тялото й от отпуснато стана неудържимо и тя започна да се бори срещу хватката му в опит да се освободи. Мигом настъпи суматоха и всички се втурнаха към нея, а наоколо зазвучаха силни крясъци, сякаш се включи аларма. Когато почувства далечна болка в челюстта, осъзна, че тя е тази, която крещи.

А после изведнъж видя лицето на Джон.

Той някак си беше успял да я обърне към себе си и сега се намираха лице в лице, а ръцете му я стискаха здраво. След като гледката на този безличен коридор беше заменена с неговите сини очи, споменът за миналото избледня и вниманието й беше ангажирано изцяло с него.

Джон не реагира. Просто остана спокоен и я остави да се взира в него. Тя имаше нужда именно от това. Закова поглед в очите му и ги използва, за да успокои съзнанието си.

Когато той кимна, тя също му кимна в отговор и той продължи напред. От време на време отклоняваше поглед от лицето й, че да следи къде върви, но винаги го връщаше обратно към нея.

Очите му винаги се насочваха обратно към нейните.