Единствена любов

Джон сведе глава и засмука едната й гърда, като някак успяваше да продължи с леките тласъци. Дори не толкова леки. Тя вдигна ръце и отново ги зарови в гъстата му коса.

— О, Джон.

И после той застина на място, отдели устни от зърното й и се усмихна така широко, че беше цяло чудо как предните му зъби още не бяха изпопадали. Изражението му казваше: «Падна ли ми?»

— Ти си истинско копеле — рече тя през смях.

Джон кимна. И отново се притисна към нея с целия си ръст. Тя се почувства прекрасно от тази демонстрация кой командва в случая. Наистина прекрасно. Това някак я накара да го уважава още повече, но пък тя винаги беше харесвала проявата на сила във всичките й форми.

— Да знаеш, че няма да се предам.

Той сви устни и поклати глава в смисъл «О, не, разбира се, че не.» И после се отдръпна леко от нея. Тя простена тихо и заби нокти в хълбоците му.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Джон се засмя тихо и разтвори бедрата й широко, придвижи се надолу и се озова там, откъдето беше започнал... С уста върху женствеността й.

Името му прозвуча силно, рикоширайки в стените, докато той й даряваше онова, за което тя копнееше.

Старателното игнориране на звуците от секс беше умение, добре развито от Блей в последно време.

Когато излезе от фитнеса, той чу през вратата на залата за рехабилитация да се произнася името на Джон и ако се съдеше по тона и силата, то едва ли беше споменато по време на непринуден разговор за времето. Освен ако Хекс не беше метеоролог под прикритие и Джон не й даваше най-великата прогноза за времето в живота й.

Браво на тях. Като се имаше предвид колко тежко му беше на Джон, това беше истинска благословия.

Блей се замисли за миг дали да не се върне обратно в къщата, но реши, че Куин можеше да проточи секса колкото си иска и за него беше прекалено рано да се връща в стаята си. Влезе в съблекалнята и си взе бърз душ, а после се облече в медицинска униформа от колекцията на Вишъс и излезе в коридора. Тръгна към офиса и когато влезе вътре, затвори плътно вратата. Ослуша се и установи, че не се чува нищо, а той искаше именно това. За нещастие според часовника му беше успял да убие само час и половина. А като си помислеше, че винаги беше смятал бързия душ за нещо прекрасно.

Обмисляйки възможностите си, той реши да седне зад бюрото. В крайна сметка избягваше звуците, издавани от Хекс и Джон, от чисто благоприличие. А не желаеше да чува Лейла и Куин от чувство за самосъхранение. По-добре първите, отколкото вторите.

Настани се на въртящия се стол и се втренчи в телефона. Сакстън се целуваше невероятно. Наистина невероятно. Блей затвори за кратко очи, изпълнен с топлина, сякаш някой беше запалил огън в стомаха му. Посегна към слушалката. Но не можа да се реши. Ръката му беше увиснала във въздуха над нея, но не я вдигаше.

После си спомни как Лейла беше излязла от банята му, за да отиде при Куин.

Вдигна слушалката и набра номера на Сакстън, като се чудеше какво изобщо прави, докато изчакваше да се свърже.

— Ало.

Блей се намръщи и се изправи в стола.

— Какво става? — дълга пауза. — Сакстън?

Чу се кашляне и хриптене.

— Да, аз съм...

— Сакстън, какво става, по дяволите?

Последвалото мълчание беше плашещо.

— Много ми харесва да те целувам — сподавеният му глас стана тъжен. — И беше прекрасно — още едно прокашляне — да бъда с теб. Мога да се взирам в лицето ти с векове.

— Къде си?

— Вкъщи.

Блей отново погледна към часовника си.

— Къде е това?

— На герой ли се каниш да се правиш?

— Налага ли се?

Този път кашлицата беше продължителна.

— Боя се. че трябва да затварям.

Чу се изщракване и разговорът приключи.

С инстинкти, изострени до крайност, Блей мина през килера и влезе в подземния тунел. Дематериализира се, за да приеме форма пред една врата на няколкостотин метра от главната сграда. Застанал пред входа на Дупката, той се обърна към обектива на охранителната камера.

— Ви, имам нужда от теб.

Докато чакаше, се помоли на Скрайб Върджин Вишъс да е.

Тежката врата се отвори и от другата й страна стоеше Ви с мокра коса и черна хавлиена кърпа около кръста. Наоколо кънтеше парчето на Джей Зи «Кралско настроение» и се носеше аромат на турски тютюн.

— Какво става?

— Спешно ми трябва един адрес.

Подобните на лед очи на Ви се присвиха, а татуировката на лявото му слепоочие потръпна.

— Какъв адрес търсиш?

— Този, на който е регистриран мобилния телефон на един цивилен — Блей му продиктува цифрите, които преди малко беше набрал.

Ви завъртя очи и отстъпи назад.

— Лесна работа — и наистина се оказа така. Само след няколко кликвания с мишката, Ви вдигна поглед. — «Сиена Корт» номер двайсет и едно нула пет. Къде отиваш, по дяволите?

Блей отговори през рамо, докато минаваше покрай кожените канапета и широкоекранния телевизор.

— Излизам през входната ти врата.

Ви се дематериализира и блокира изхода.

— Знаеш, че слънцето ще изгрее след двайсет и пет минути, нали?

— Тогава не ме задържай тук нито секунда повече — Блей впи очи в брата. — Пусни ме.

Явно нежеланието му да води преговори беше изписано на лицето му, защото Ви изруга тихо.