Единствена любов

— Действай бързо или не се връщай — братът отвори вратата, а Блей се дематериализира на мига... и прие форма на трилентовия булевард «Сиена Корт», от двете страни на който имаше викториански къщи в различни цветове. Стигна до двайсет и едно нула пет. Табелката с номера беше в отлично състояние и зелена на цвят, а рамката беше в черно и сиво. Над предната, както и над страничната врата светеха фенери, но вътре беше тъмно.

В което имаше логика. Ако се съдеше по това как прозорците отразяваха светлината, от вътрешната им страна бяха спуснати капаци. Нямаше влизане през тях.

След като нямаше шанс да проникне вътре, тъй като въпросните капаци със сигурност бяха стоманени, Блей отиде до входната врата и позвъни.

Бледата слънчева светлина, идваща от изток, загря гърба му, макар лъчите да не бяха достатъчно силни дори да хвърлят сянка. По дяволите, къде ли бе поставена камерата? Ако приемеше, че Ви му е дал верния адрес. А той винаги беше прав. значи би трябвало да има система за наблюдение. О, да, очите на лъва, играещ ролята на чукче на вратата.

Той се наведе напред, така че лицето му да бъде близо до обектива на камерата и заблъска с юмруци.

— Пусни ме, Сакстън — раменете и гърба му се нагряваха все повече.

Изщракването на ключалката и завъртането на топката на вратата го накараха да прокара ръка през влажната си коса.

Вратата се открехна, а вътрешността на къщата беше потънала в мрак.

— Какво правиш. — прокашляне — . тук?

Блей се вцепени, когато подуши кръв. Използва масивното си рамо и бутна тежката врата.

— Какво става, по дяволите?

Гласът на Сакстън отслабваше все повече.

— Върви си у дома, Блейлок. Колкото и да ти се възхищавам, в момента не съм в състояние да приема никого.

Само че на него не му минаваха тези. С бързо движение Блей затвори вратата след себе си, за да не позволи на слънчевите лъчи да проникнат.

— Какво се е случило? — попита, макар да се досещаше.

Инстинктът му подсказваше онова, което искаше да знае. — Кой те е бил?

— Точно се канех да си взема душ. Може би ще искаш да се присъединиш — Блей преглътна мъчително, а Сакстън се засмя леко. — Добре, ще се заема сам с това, а ти изпий чаша кафе. Защото явно ще ми гостуваш през целия ден — последва звук от заключването на вратата и после Сакстън затътри крака. което означаваше, че вероятно накуцва. Макар да не можеше да го види в плътния мрак, по шумовете съдеше, че е завил надясно. Блей се поколеба. Нямаше смисъл да поглежда часовника си. Беше наясно, че с шансовете му да се върне обратно в имението беше свършено.

Наистина щеше да остане за целия ден.

Сакстън отвори вратата към мазето, разкривайки слабо стълбище. На меката светлина се виждаше, че красивата му руса коса беше изцапана с нещо ръждиво на цвят. Блей се втурна напред и го хвана за ръката.

— Кой ти причини това?

Сакстън отказа да погледне към него, но силното му потрепване говореше ясно за онова, което вече беше разкрил и гласът му. Беше уморен и изпитваше болка.

— Нека само кажем... че в скоро време няма да ми се допуши пура.

Онази пряка до бара. По дяволите. Блей си беше тръгнал пръв, но беше предположил, че Сакстън е сторил същото.

— Какво стана, след като си тръгнах?

— Няма значение.

— Напротив, има.

— Ще бъдеш ли така любезен. — отново проклетата кашлица — да ми позволиш да се върна в леглото? Особено ако се каниш да се държиш сприхаво. Не се чувствам много добре.

След тези думи Сакстън го погледна през рамо.

Дъхът на Блей секна.

— О. боже мой — прошепна.

46.

Слънцето точно се канеше да проникне през мрежата от преплетени клони над главите им, когато Дариъс и Тормент приеха форма до една малка къща със сламен покрив на километри от дома, където бе извършено отвличането и съседната къща. А също и от подобното на влечуго същество, което ги беше посрещнало в подземния коридор.

— Сигурен ли си? — попита Тормент и прехвърли чантата си на другото рамо.

В този момент Дариъс не беше сигурен в нищо. Всъщност беше изключително изненадан от факта, че двамата с момчето се измъкнаха от къщата на симпатите, без да им се наложи да се бият. Дори ги изпратиха навън, като че бяха дошли на гости с покана.

Но пък гълтачите на грехове винаги се ръководеха от интереса си а със сигурност Дариъс и Тормент щяха да им бъдат по-полезни живи, отколкото мъртви.