Единствена любов

— Сигурен ли си наистина? — настоя отново Тормент. — Като че ли се колебаеш да влезеш.

— Това, че се бавя, няма нищо общо с теб.

Дариъс пое напред по отъпканата пътека, водеща към входната врата, която се беше оформила от многократното преминаване на неговите собствени ботуши.

— Няма да допусна да спиш на студения каменен под в Гробницата. Домът ми е скромен, но стените и покривът са достатъчно добри, че да подслонят не един, а двама души.

За един кратък миг той си представи, че живее, както бе живял някога — в огромен замък с много стаи и догени, заобиколен от прекрасни вещи. Луксозно имение, чиито врати би могъл да отвори за приятели и близки, за всички, на чиято безопасност държеше. Може би някога щеше да намери начин да се сдобие с нещо подобно. Но при положение че нямаше нито семейство, нито приятели, това едва ли беше цел, която да преследва прекалено усърдно.

Освободи металното резе и влезе през дъбовата врата... която, ако се съдеше по размерите и тежестта й, би могла да се приеме и за подвижна стена. След като с Тор се озоваха вътре, той запали висящата над входа газена лампа и залости вратата с дебела колкото цяло дърво греда.

Обзавеждането беше скромно. Пред огнището имаше един-единствен стол, а в отсрещния ъгъл — сламеник. И в мазето под земята също нямаше кой знае какво — само малко провизии и таен тунел, който извеждаше насред гората.

— Ще хапнем ли нещо? — попита Дариъс и започна да сваля оръжието си.

—Да, господине.

Момчето също свали оръжията си и отиде до огнището. Приседна на пети и запали торфа, който винаги беше приготвен, когато не гореше огън. Когато до носа на Дариъс достигна миризмата на горящ мъх, той отвори скритата врата на пода и слезе за храна, бира и пергаментовите си свитъци.

Огънят осветяваше лицето на Тор, докато топлеше ръцете си. Той попита:

— Какво мислиш за всичко това?

Дариъс се присъедини към момчето и сподели малкото, което имаше, с единствения гост, посещавал някога дома му.

— Винаги съм вярвал, че съдбата създава странни съюзи. Въпреки това мисълта, че взаимните ни интереси могат да ни съюзят с това. създание. е истинско проклятие. Но пък той изглеждаше едновременно шокиран и разтревожен. Истината е, че гълтаните на грехове ни зачитат не повече, отколкото ние тях. Презират ни като плъхове.

Тормент взе манерката с пиво.

— Не бих искал да смеся кръвта си с тяхната. Отвращават ме. Всички до един.