Единствена любов

бяха в готовност и все пак му се искаше да има по-голямо подкрепление. Ако само имаше начин да се свърже с другите братя и да ги повика...

Зората наближаваше, когато изтощените коне ги отведоха до селото в съседство с дома на жената. Сякаш разпознала къде се намира, тя вдигна глава и размърда устни, а очите й се разшириха и се напълниха със сълзи.

Дариъс се наведе към нея с протегнати ръце.

— Успокой се... Всичко ще бъде...

Когато очите й се взряха в неговите, той видя писъка, който тя сдържаше у себе си.

— Няма да бъде — произнесе беззвучно.

После се дематериализира навън от каретата. Дариъс изруга и удари с юмрук стената на каретата. Тормент спря рязко конете, а Дариъс изскочи навън.

Не беше стигнала далече. В полето вляво от него се мярна бялата й нощница и той я последва, а тя се затича. Поради липсата на всякаква сила, отчаяна и наранена, тя се движеше нестабилно и той я остави да продължи, докато не рухна.

По-късно щеше си спомни, че именно по време на този отчаян опит за бягство, който беше предприела, до съзнанието му бе достигнала мисълта, че тя не можеше да се прибере у дома. Причината не беше в онова, през което беше преминала. А заради онова, което щеше да й донесе бъдещето.

Когато жената се препъна и падна, не направи никакъв опит да предпази корема си. И продължи да пълзи в опит да избяга, но той не можеше да понесе повече да я гледа как се мъчи.

— Стига — нареди й той и я вдигна от студената трева. — Спри веднага.

Тя се съпротивляваше с цялата сила, която й бе останала, но накрая се отпусна в ръцете му. В този кратък миг на покой дъхът й беше накъсан, а сърцето й препускаше бясно. Той виждаше на лунната светлина как югуларната й вена пулсира и можеше да почувства как кръвта кипи във вените й. Гласът й беше слаб, но тя със сигурност държеше на онова, което изрече.

— Не ме връщайте там... Дори не ме водете до началото на алеята. Не ме карайте да се връщам.

— Не може да го мислиш наистина — той нежно отметна косата от лицето й и изведнъж си спомни русите коси върху четката й в стаята. Толкова много се беше променило, откакто за последен път беше седяла пред тоалетката си и се беше приготвяла за лягане в дома на скъпото си семейство. — Преживяла си прекалено много и не разсъждаваш трезво. Със сигурност имаш нужда от почивка и.

— Ако ме отведете там, ще избягам отново. Не обременявайте баща ми с тази гледка.

— Трябва да се прибереш у дома.

— Аз нямам дом. Никога вече няма да имам.