Единствена любов

— Синът ми мъртъв ли е? Уби ли го?

Дариъс извади единия от черните кинжали, прикрепени към гърдите му.

—Да.

Симпатът кимна веднъж и сякаш не го беше грижа. Проклети влечуги. Дори към децата си ли не изпитваха чувства?

— А момичето? — настоя симпатът. — Какво се случи с нея?

Дариъс бързо извика в съзнанието си образа на цъфтящо ябълково дърво. Симпатите можеха да разчитат мислите, а той не искаше да сподели онова, което знаеше. Без да отговаря, погледна към Сампсън, който изглеждаше, като че е остарял с векове.

— Жива е. Дъщеря ти е... жива и в добро състояние.

Симпатът се насочи към вратата, а дългата му роба се стелеше по мраморния под.

— Тогава сме квит. Синът ми е мъртъв, а неговото потомство е съсипано.

Сампсън закри лицето си с длани, а Дариъс последва гълта ча на грехове, хвана го за ръката и го извлече навън от къщата.

— Защо трябваше да се появяваш тук? Семейството изстрада достатъчно.

— О, налагаше се — симпатът се усмихна. — Загубите трябва да са равностойни. Със сигурност туптящото сърце на един боец би трябвало да уважава това.

Негодник.

Гълтачът на грехове се наведе към него.

— Нима предпочиташ да я бях убил? Това беше друг път, който можех да избера.

— Не е сторила нищо, че да заслужи това. Нито пък семейството й.

— О, така ли? Може би моят син просто е приел онова, което му е предложила.

Дариъс хвана симпата с двете си ръце и го завъртя, а после го блъсна в една от масивните колони, носещи сградата.

— Мога да те убия в този миг.

Гълтачът на грехове отново се усмихна.

— Така ли? Не съм сигурен. Честта ти няма да допусне да отнемеш живота на невинен, а аз не съм сторил нищо лошо — след тези думи симпатът се дематериализира далече от хватката на Дариъс и прие форма на ливадата отстрани. — Пожелавам на тази жена цял живот

изпълнен със страдание. Нека живее дълго и да носи бремето си, без да среща състрадание. Сега ще си вървя и ще се заема с тялото на сина си.

Симпатът изчезна, сякаш никога не беше съществувал... Но последствията от действията му бяха налице и Дариъс се убеди в това, когато погледна през отворената врата на къщата. Господарят на дома ридаеше на рамото на прислужника си и двамата търсеха утеха един в друг.

Дариъс премина през главния вход и ехото от стъпките му накара главата на семейството да погледне към него. Сампсън се откъсна от верния си доген, но не направи никакъв опит да спре сълзите си или да прикрие мъката си, докато приближаваше към него. Преди Дариъс да успее да заговори, мъжът каза:

— Ще ти платя.

Дариъс се намръщи.

— За какво?