Единствена любов

— Не е нужно никой да научава какво точно се е случило. Това, че не е бил вампир, ще бъде от полза, тъй като никой няма да...

— Нося в утробата си отрочето на симпат — очите й станаха студени и сурови. — Периодът ми на нужда настъпи в същата нощ, когато той ми се натрапи и оттогава не съм кървила, както това е нормално за жените. Нося неговото бебе.

Ахването на Дариъс отекна силно в настъпилата тишина, а топлият му дъх образува бяло облаче в студената нощ. Е това променяше всичко. Ако износеше плода и го родеше, можеше и да успее да го представи за вампир, но подобни смесвания имаха непредвидим изход. Никога не можеха да бъдат сигурни как щяха да се комбинират гените и дали бебето щеше да прилича повече на вампир или напротив. Но може би имаше начин семейството й да бъде убедено.

Жената сграбчи реверите на дебелото му палто.

— Оставете ме да умра на слънцето. Оставате ме да срещна смъртта, която желая. Бих стиснала гърлото си със собствените си ръце, но не съм толкова силна.

Дариъс погледна към Тормент, който чакаше до каретата. Махна му да се приближи, а после се обърна към жената.

— Нека поговоря с баща ти. Ще го подготвя.

— Той никога няма да ми прости.

— Вината не е твоя.

— Проблемът не е чия е вината, а в изхода от ситуацията — отбеляза тя мрачно.

Тормент се дематериализира и прие форма пред тях, а Дариъс се изправи на крака.

— Отведи я в каретата и двамата отидете в онази горичка. Аз ще се срещна с баща й.

Тормент се наведе, пое непохватно жената в ръцете си и се изправи. Озовала се в силната, но нежна прегръдка на младежа, дъщерята на Сампсън се върна в същото безтегловно състояние, в което се беше намирала по време на пътуването до дома, с отворени, но празни очи, и глава, клюмнала настрани.

— Грижи се добре за нея — нареди Дариъс и загърна жената по-плътно в нощницата й.

— Не се тревожи — отговори Тормент и закрачи през тревата.

Дариъс остана, загледан за кратко към тях, до като се отдалечаваха, после се хвърли срещу вятъра, като отново прие форма в земите на нейното семейство. Отиде до входната врата и използва масивното чукче във форма на лъвска глава. Когато икономът отвори широко вратата, беше повече от ясно, че се е случило нещо ужасяващо. Цветът на лицето му беше сив и ръцете му трепереха.

— Господине! О, слава богу. Влезте.

Дариъс се намръщи и прекрачи прага.

— Който и да е... — господарят на къщата се появи от кабинета си... И беше последван от симпата, чийто син бе сложил началото на серията от трагични събития.

— Какво правиш тук? — обърна се Дариъс към гълтана на грехове.