Единствена любов

Така че нямаше начин дори да се доближи до стаята. Последното, което искаше, беше да получи ерекция пред публика. Блей хвърли поглед към часовника си. Започна да крачи напред-назад. После се опита да гледа телевизия. След това отвори за кратко книгата, чието място беше сменил по-рано.

От време на време получаваше съобщения на телефона си с нова информация от бойното поле, но никое от тях не му помогна да се успокои. Братята винаги изпращаха сведения, така че всеки беше в крак с последната информация и нещата никак не бяха добри. Джон беше ранен, така че двамата с Хекс се намираха в клиниката на доктор Джейн. Проникването във фермерската къща беше минало успешно, но само до известна степен. Смятаният за главен лесър все още беше на свобода и бяха унищожили много, но не всички от новоприетите членове. Адресът, отговарящ на регистрационния номер на онзи уличен състезател, не беше довел до нищо. Напрежението растеше.

Той погледна ръчния си часовник. После този на стената. Боже, беше минало толкова много време, откакто Сакстън и Селена бяха започнали. Защо никой не беше дошъл да го повика, когато бяха приключили?

Ами ако нещо не беше наред? Доктор Джейн беше казала, че травмите не застрашават живота му и че след храненето възстановяването му ще започне по план. Все пак ако беше възможно някой от братята да намери общ език със Сакстън, това беше Примейлът. Фюри обичаше операта, изкуството и добрата литература. Може би са решили да си поговорят след това.

Когато най-накрая собствената му компания му стана напълно ненавистна, той се запъти надолу по стълбите към кухнята, където догените приготвяха ястията за Последното хранене. Опита се да помогне, като предложи да подреди чиниите и приборите, или пък да нареже зеленчуците, или да полее пуйката, която се печеше във фурната, но това така тревожеше прислугата, че се оттегли.

Ако имаше нещо, способно напълно да обърка догените, то това беше опитът да им бъдеш в услуга. По природа те не можеха да понесат някой, на когото служат, да върши нещо друго, освен да се остави да бъде обслужван... Но също така не бяха и в състояние да му откажат каквото и да поиска. Затова преди намесата му да е довела до прегаряне на вечерята и масово самоубийство, той напусна помещението и мина през трапезарията.

Вратата на вестибюла се отвори и после се хлопна, а по мозаечния под на фоайето закрачи Куин. По лицето, ръцете и кожените му панталони имаше червена кръв. Прясна и лъщяща кръв.

Човешка.

Първият импулс на Блей беше да се разкрещи на приятеля си, но се въздържа, защото не искаше да привлича излишно внимание върху факта, че Куин е бил другаде, а не с Джон.

В клиниката на доктор Джейн не се срещаха много представители на Хомо сапиенс. И се предполагаше, че той се е бил с новоприетите лесъри, а тяхната кръв беше черна. Блей се втурна по стълбите и успя да настигне Куин точно пред кабинета на Рот... чиито врати бяха милостиво затворени.

— Какво ти се е случило, по дяволите?

Куин не спря, а само забърза към стаята си. Вмъкна се вътре и явно се канеше да хлопне вратата в лицето на Блей.

Няма да я бъде тази, помисли си Блей и се напъха вътре след него.

— Откъде е тази кръв?

— Не съм в настроение — промърмори Куин и започна да се съблича. Остави якето си на бюрото, после се разоръжи и изрита ботушите си по посока на банята. Измъкна тениската през главата си и тя се озова на лампата.

— Защо по ръцете ти има кръв? — повтори Блей.

— Не е твоя работа.

— Какво си направил? — настоя, макар да имаше чувството, че вече знае. — Какво си направил, по дяволите?

Когато Куин се наведе в душ кабината, за да пусне водата, мускулите покрай гръбнака му се напрегнаха над колана на кожените панталони. Боже, имаше червена кръв и на други места по тялото му. което караше Блей да се чуди колко сериозен е бил боят.

— Как е твоето момче?

Блей се намръщи.

— Моето момче? О, Сакстън.

— Да. «О, Сакстън» — от остъклената душ кабина започна да се разнася пара, която бързо се настани помежду им. — Как е той?

— Предполагам, вече е приключил с храненето.

Разноцветните очи на Куин се съсредоточиха върху нещо, намиращо се зад главата на Блей.

— Надявам се, че се чувства по-добре.

Когато погледите им се срещнаха, гърдите на Блей го заболяха така силно, че му се наложи да ги разтрие.

— Уби ли го?

— Кого? — Куин сложи ръце на кръста си, а коремните му мускули и зърната с пиърсинги се открояваха на светлината, хвърляна от лампите над мивката. — Не знам за кого говориш.

— Спри да ме занасяш. Сакстън ще иска да знае.