Единствена любов

Пейн насочи поглед към водата и наблюдаваше как собствените й вежди се свъсиха.

— Може ли да ти задам един нетактичен въпрос?

— Разбира се — Лейла се приближи и се настани на мраморния ръб на басейна. — Каквото пожелаеш.

— Възнамеряваш ли да се обвържеш с него? Имам предвид. ами да станеш негова шелан?

— Ами, да. Разбира се. Но изчаквам правилния момент, за да повдигна въпроса.

— Какво ще направиш. ако той каже «не»? — изражението върху лицето на Лейла замръзна, като че никога не беше обмисляла подобна възможност и Пейн се почувствала, сякаш е смазала розов цвят в дланта си. — О, проклета да съм. Нямах намерение да те разстройвам. Аз просто.

— Не, не — Лейла пое дълбоко въздух. — Напълно наясно съм как си устроена и знам, че у теб няма жестокост. Именно заради това мога да говоря така откровено пред теб.

— Моля те, прости ми, че попитах.

Сега Лейла беше тази, която се взираше в басейна.

— Аз. На нас все още ни предстои истинският контакт.

Веждите на Пейн подскочиха. Ако предшестващото самото събитие предизвикваше такова главозамайване, самият акт сигурно беше невероятен. Или поне за жена като Лейла.

Лейла обгърна тялото си и без съмнение си припомняше какво е усещането там да се намират други ръце, по-силни.

— Аз исках, но той се въздържа. Надявам се. Вярвам, че би искал първо да се обвържем, както е редно, с церемония.

Пейн почувства ужасното бреме на лошото предчувствие.

— Внимавай. Ти си нежна душа.

Лейла стана с вече посърнала усмивка.

— Да, така е. Но предпочитам сърцето ми да бъде разбито, отколкото да остане недокоснато. И знам, че първо трябва да поискаш, за да получиш.

Избраницата беше така уверена и твърдо решена, че на фона на нейния кураж Пейн се почувства малка. Малка и слаба.

Каква беше тя? Отражение? Или реална личност?

Изведнъж Пейн скочи на крака.

— Ще ме извиниш ли, ако те оставя?

Лейла изглеждаше изненадана и се поклони ниско.

— Но разбира се. И не съм възнамерявала да те обидя с моите дрънканици...

Пейн я прегърна импулсивно.

— В никакъв случай не си го направила. Не се тревожи. И ти желая късмет с твоя мъж. Ще бъде благословен да те притежава.

Преди да бъде казано каквото и да било друго, Пейн си тръгна и отмина с бързи крачки сградата със спалните, а после изкачи хълма, където се намираше храмът на Примейла. Заобиколи мястото на свещеното легло, което вече не се използваше, и влезе в мраморния двор на майка си, като се запъти към колонадата.

Малката врата, която водеше към личните помещения на Скрайб Върджин, не беше нещо, което очакваш да маркира такова божествено място. Но пък ако целият свят ти принадлежи, няма какво да доказваш, нали така? Пейн не почука. Като се имаше предвид какво се канеше да стори, неуместното нахлуване щеше да е най-долу в списъка с прегрешенията й. Дори можеше и да не се брои.

— Майко — произнесе Пейн настойчиво и пристъпи в празната бяла стая. Изчака доста дълго, преди да получи отговор, и гласът, долетял до нея, не беше придружен от образ.

— Да, дъще.

— Пусни ме да си тръгна оттук. Веднага.

Каквито и да бяха последствията, които щеше да понесе след тази подновена конфронтация, все щяха да са по-добри от това половинчато съществуване.

— Изхвърли ме — повтори тя искането си към белите стени и вакуума, който изглежда цареше в помещението. — Пусни ме да си вървя. Никога няма да се върна, ако това е желанието ти. Но повече не мога да остана тук.

Скрайб Върджин се появи с проблясване, като не носеше обичайната си черна роба. Пейн беше почти сигурна, че никой не беше виждал майка й такава, каквато беше в действителност, енергия без форма.

Но вече не беше така ярка. Сега бе избледняла и едва мъждукаше. Разликата беше впечатляваща и това направи Пейн още по-решителна.

— Майко. Пусни ме. Моля те.

Отговорът на Скрайб Върджин не дойде веднага.

— Съжалявам. Не мога да изпълня желанието ти.

Пейн оголи кучешките си зъби.

— Проклета да си, направи го. Пусни ме навън или...

— Няма «или», мое най-скъпо дете — слабият глас на Скрайб Върджин заглъхна и после прозвуча отново. — Трябва да останеш тук. Съдбата го изисква.

— Чия? Твоята или моята? — Пейн посочи с ръка парализиращия покой наоколо. — Защото тук аз не живея истински. Що за съдба е това?

— Съжалявам.

И това беше краят на спора им. Или поне за майка й. Скрайб Върджин изчезна с проблясване. Пейн нададе вик в необятната белота:

— Освободи ме! Проклета да си! Освободи ме!

Донякъде очакваше да бъде убита на място, но тогава мъченията й щяха да свършат, а кое му беше забавното на това?

— Майко!

Когато не последва отговор, Пейн се завъртя наоколо и й се прииска да имаше нещо, което да хвърли. Но нямаше нищо, върху което да сложи ръка и символизмът на това прокънтя като вопъл в главата й. Тук нямаше нищо за нея, абсолютно нищо.

Приближи се към вратата и даде воля на гнева си, откачи я от пантите и я запокити към студената празна стая. Бялата плоскост отскочи два пъти и после се плъзна по празния под, подобно на камъче по неподвижната повърхност на спокойно езеро.