Единствена любов

Банята на нищо не приличаше, защото бяха повръщали цяла нощ, но честно казано, той почти беше приключил с тази къща и обмисляше да я изгори до основи. Така че. сега имаш четиричленен екип. И въпреки че никой от тях не беше доброволец, веднъж след като беше източил кръвта им и ги беше върнал обратно към «живота», им беше обещал безброй неща. И най-неочаквано наркоманчетата, търгуващи, за да си осигурят собствените дози, бяха склонни да повярват на всичко, което им се кажеше. Само трябваше да им обещаеш някакво бъдеще. След като първо ги сплашиш до смърт.

Което не беше кой знае колко трудно. За него. Естествено, когато свали маската от лицето си, те обезумяха от страх, но добре, че бяха халюцинирали безброй пъти в своите наркотични пътешествия, та не им се струваше чак толкова невероятно да си говорят с жив труп. А и той умееше да бъде много убедителен, когато си го наумеше.

Жалко, че не можеше да промие мозъците им за постоянно. Онзи салонен трик с шофьора на понтиака беше максимумът, който бе способен да постигне по отношение на влиянието си над околните — кратко и невъзможно за поддържане над две секунди.

Проклетата свободна воля.

След като компютърът се зареди, той влезе в сайта на «Колдуел Куриър Джърнъл».

Онова, което го интересуваше, беше на челната страница. Сечта във фермерската къща беше описана в няколко статии... Кръвта, частите от тела и странните мазни петна намираха място във всякакви достойни за «Пулицър» писания. Репортерите бяха интервюирали присъстващите на мястото полицаи, пощальона, който първи беше сигнализирал на 911, една дузина съседи и кмета. Който, по негови думи, «разчиташе на усърдните полицаи, работещи по случая, да разкрият това ужасно престъпление срещу гражданите на Колдуел».

По всеобщо мнение ставаше дума за «ритуално убийство». Вероятно свързано с непозната досега секта. Всичко това бяха общи приказки, замъгляващи това, което му бе нужно. Бинго. В последната статия той откри два параграфа, докладващи за проникване на местопрестъплението предишната вечер. «Усърдните мъже и жени от полицията в Колдуел» с неохота признаваха как служителите в една от нощните им патрулни коли установили, че едно или няколко неизвестни лица са претършували мястото. Бързаха да изтъкнат обаче, че важните доказателства вече са били иззети от мястото и че занапред там вече ще има постоянни униформени патрули. Значи Братството беше приело на сериозно любезното му съобщение. Дали и Хекс бе отишла?, запита се той. Може би е чакала и той да се появи.

Дявол да го вземе, беше я изпуснал. Както и братята. Но той разполагаше с достатъчно време. Веднъж само тялото му да станеше напълно изтъкано от сянка — тогава щеше да притежава вечността.

Погледна часовника си и се разбърза. Преоблече се в черни панталони и поло, а върху тях — дъждобрана с качулката. Нахлузи кожените си ръкавици, сложи бейзболната шапка на главата си и хвърли поглед към огледалото. Хм. Добре.

Разрови се и намери черна тениска. Накъса я на ленти, които уви около лицето си, като остави отвори за очите без клепачи, хрущяла, останал от носа му и дупката на мястото на устата му.

По-добре. Не беше върхът. Но беше по-добре.

Първата му спирка беше банята, за да провери как се справят бъдещите му войници. Всички бяха припаднали и лежаха на пода с преплетени крайници и глави, извити под странни ъгли. Но копелетата бяха живи. Боже, те наистина представляваха абсолютната утайка на човешката раса, помисли си той. Ако имаха достатъчно късмет, сборът от коефициентите им на интелигентност можеше да достигне трицифрено число.

Но все пак щяха да са му от полза.

Леш заключи къщата, защити я, като използва блокираща магия, и се запъти към гаража. Отвори багажника на мерцедеса, вдигна покрития с мокет панел, извади пакета с кокаин и здраво смръкна, преди да се настани зад волана.

Доброоооо утрооооо! Когато хорът на хаоса раздвижи кръвта му, той излезе на заден ход и бързо се отдалечи от квартала и насъбралите се полицейски коли и линейки, спрели пред отсрещната къща. През чиято дневна сега минаваше улицата.

Щом излезеше на магистралата, пътуването до центъра трябваше да му отнеме десет минути, но заради пиковия час бяха по-скоро двайсет и пет, макар че заради препускащото му съзнание имаше усещането, че е стоял неподвижно през цялото време.

Беше малко след девет часа, когато спря и паркира до един сребрист ван. Излезе от колата и благодари на бог за смъркането... Най-после се чувстваше изпълнен с някаква енергия. Бедата беше, че ако преобразяването му не завършеше бързо, той щеше да види сметката на пакета в багажника за дни. Именно по тази причина беше поискал въпросната среща, вместо да продължи да чака.

И най-изненадващо Рикардо Бенлоиз беше в офиса си съвсем навреме. Тъмночервеният мерцедес, в който обикновено го развозваха, бе спрян от другата страна на вана.