Единствена любов

Леглото беше оправено, напълно подредено и абсолютно недокоснато. Изглеждаше като на снимка в списание с всичките тези подредени възглавници и старателно подгъната завивка. Кърпите в банята бяха сухи, по стените на стъклената душ кабина нямаше водни капки и ваната беше празна.

Почувства как тялото му става безчувствено, когато се върна обратно в коридора и продължи по-нататък. Спря пред спалнята, където бяха настанили Сакстън, и се загледа във вратата. Отлична дърводелска работа, благодарение на която не се виждаха никакви фуги и снадки. Боята също беше положена идеално, без следи от минаването на четката по гладката повърхност. Месинговата брава беше прекрасна. Блестеше като новоизсечена златна монета.

Острият му слух долови някакъв тих шум и той се намръщи.

Докато не осъзна в какво се беше заслушал. Само едно действие създаваше подобен ритъм.

Залитна назад и се блъсна в намиращата се зад гърба му статуя. Забърза, препъвайки се нанякъде. Накъдето и да е. Когато стигна до кабинета на краля, той погледна през рамо, за да провери състоянието на килима, по който беше вървял. Нямаше следи от кръв. Което, като се имаше предвид болката в гърдите му, беше изненадващо. Със сигурност се чувстваше, сякаш го бяха простреляли в сърцето.

63.

Хекс се събуди с писък.

За щастие Джон беше оставил осветлението в банята включено, така че тя имаше поне някакъв шанс да убеди съзнанието си къде се намира тялото й. А то не беше в онази човешка клиника и не я обработваха като лабораторен плъх. Беше тук, в имението на Братството, с Джон.

Който беше скочил от леглото и беше насочил оръжието си към вратата, водеща към коридора, сякаш готов да пробие дупка в средата й. Тя запуши уста с длан и се помоли да е замълчала навреме, преди да е успяла да събуди цялата къща. Последното, от което имаше нужда, беше неколцина от братята да се появят на вратата с въпроси какво се е случило. Джон насочи дулото към покритите с капаци прозорци и после се втурна към дрешника. Когато най-накрая свали оръжието си, подсвирна въпросително.

— Аз... Добре съм — отвърна тя, най-накрая способна да проговори. — Просто лош. — потропването, което я прекъсна, беше горе-долу толкова дискретно, колкото ругатня в притихнала стая. Или колкото писъка, който бе надала току-що.

Тя придърпа чаршафа над гърдите си, а Джон открехна вратата и до ушите й долетя гласът на Зи.

— Всичко наред ли е?

Не. Ни най-малко.

Хекс разтри лицето си и се опита да се върне към действителността. Трудна задача. Чувстваше тялото си безтегловно, сякаш се беше разпаднала на съставните си части. И усещането, че се рее, никак не й помагаше да дойде на себе си. Не беше нужен гений, за да й разтълкува защо подсъзнанието й си беше припомнило всички подробности от първото й отвличане. Оставането й в клиниката по време на операцията на Джон очевидно беше подействало като гореща пикантна храна за ума й и кошмарът беше нещо като мозъчна версия на стомашните киселини.

Над горната й устна избиха капчици пот и дланите й също се навлажниха. В отчаянието си тя се съсредоточи върху онова, което успяваше да зърне през открехнатата врата на банята.

Гледката на четките за зъби върху мраморния плот помогна. Поставени в сребристата чаша между двете мивки, те изглеждаха като двойка безделници, приближили глави един към друг, за да споделят някоя клюка. Сигурно и двете бяха на Джон, предположи тя, защото гостите не бяха добре дошли в този дом.

Едната беше синя, а другата червена. В центъра имаха зелени косъмчета, които с течението на времето ставаха бели, за да напомнят, че е време за нова четка. Нещо нормално, просто и банално. Може би ако срещаше по-често подобни неща, нямаше непрестанно да се чуди как да напусне живота си. Нито пък щяха да й се присънват кошмари, които да превръщат гласовия й апарат в мегафон.

Джон отпрати Зи и се върна при нея, остави оръжието си на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Топлото му тяло беше масивно и гладко, когато се опря в нейното и тя се притисна към него с лекота, която вероятно беше нормална между любовници. Но тя никога не беше имал подобна близост с друг.

Той обърна лице към нея и произнесе беззвучно:

— Какво беше?

— Сън. Много лош сън. От времето, когато... — тя пое дълбоко въздух. — ... бях в клиниката.

Той не я попита за подробности. Вместо това тя почувства как гали косата й.

В последвалата тишина Хекс не искаше да говори за миналото. Последното, от което имаше нужда, беше да преживява кошмара отново. Но думите някак сами излязоха от устата й и тя не можа да ги спре.