Единствена любов

Вдигна поглед към мътното огледало, сякаш това би променило видяното и се наклони напред към него. Върху лявата част на гърдите му се беше появила нова рана със същата форма и размер като първата. А до пъпа му имаше трета такава.

Почувства как го изпълва прилив на паника, а главата му се замая и той се опря на мивката. Първата му мисъл беше да се втурне при Омега и да го помоли за помощ, но се въздържа... Ако се съдеше по писъците и стенанията от долния етаж, в дневната се случваха разни неща и само идиот би прекъснал Омега в такъв момент. Той беше непостоянен по природа, но за някои неща проявяваше съсредоточеност, граничеща с обсебване.

С ръце на ръба на мивката, Леш сведе глава, а празният му стомах се сви на топка. Нямаше как да не се зачуди още колко такива рани имаше по тялото си. и не искаше да знае отговора. Предполагаше се, че официалното му приемане, прераждането му, или каквото и да беше, е за постоянно. Или така поне му беше казал баща му. Беше роден от Злото, създаден от мрачния извор на вечността.

Да гние в собствената си кожа не беше част от сделката.

— Добре ли сте?

Леш затвори очи. Звукът от гласа на малкия тексасец му подейства като че някой беше прекарал острите си нокти по гърба му. Но той нямаше нужната енергия да му кресне да се разкара.

— Как вървят нещата долу? — попита вместо това.

Господин Д. прочисти гърло. Но въпреки това неодобрението му го накара да се задави със собствените си думи.

— Мисля, че ще отнеме още известно време, господине.

Страхотно.

Леш наложи на превития си гръб да се изправи и се обърна, за да застане лице в лице със своя заместник. Внезапно кучешките му зъби се удължиха в устата му и той не можеше да разбере защо. После осъзна, че очите му са се заковали в югуларната вена на другия.

Дълбоко в него гладът му набираше скорост и принуждаваше стомаха му да се бунтува.

Случи се прекалено бързо, за да може да се спре, да се замисли или да задава въпроси. В един миг стоеше до мивката, а в следващия вече се беше нахвърлил върху господин Д., притисна го назад към вратата и заби зъби в гърлото му.

Черната кръв, бликнала върху езика му, беше именно еликсирът, от който се нуждаеше, и той я засмука жадно. В началото тексасецът се дърпаше, но после притихна. Нещастникът нямаше от какво да се тревожи. В това нямаше нищо сексуално. Беше чисто и просто хранене.

И колкото повече поглъщаше, толкова по-голяма жажда изпитваше. Леш притисна силно убиеца към гърдите си и засмука с още по-голямо настървение.

13.

Когато шума, предизвикан от ритника по тубата за бензин утихна, Куин седна върху краката на кучия син. Мръсникът може и да беше успял веднъж, но нямаше да му се удаде втора възможност.

Полицаите отвън се струпаха пред бараката.

— Заключено е — отбеляза един от тях, а веригата се раздрънча.

— Наоколо има гилзи от патрони.

— Почакай, вътре има нещо... Боже, каква воня.

— Каквото и да е, умряло е поне преди седмица. Тази миризма.

— Предпочитам яхнията с риба на тъща ми пред това.

Последваха възгласи в знак на съгласие.

Куин и Джон бяха заковали очи един в друг в заобикалящия ги мрак и чакаха. Ако вратата се отвореше, единственото решение беше да се дематериализират и да оставят лесъра. Нямаше начин да вземат със себе си такава тежест. Но нямаше как някой от полицаите да има ключ у себе си, така че ако искаха да влязат, нямаха друг избор, освен да стрелят по катинара.

И най-вероятно щяха да решат, че заради едно надзъртане в бараката не си струва да изписват тонове доклади. Според обаждането на деветстотин и единайсет стрелецът беше само един и нямаше как да се е озовал вътре.

Последва покашляне и ругатни.

— Ако наистина е вътре, носът му вече е окапал заради вонята.

— Обадете се на парковата служба — нареди нечий плътен глас. — Някой трябва да разкара мъртвото животно оттам. Междувременно, нека огледаме района.

Чуха се стъпки. Малко по-късно една от колите потегли.

— Трябва да му видим сметката — прошепна Куин над рамото на Джон. — Вземи ножа, очисти го, а после да изчезваме оттук.

Джон поклати глава. Нямаше начин да изпусне жертвата си.

— Джон, няма да го взимаме с нас. Убий го, за да можем да се разкараме оттук.

Макар Куин да не можеше да види устните му, Джон произнесе:

— Забрави. Той е мой.

Нямаше начин да изпусне единствения им източник на информация. С ченгетата можеха да се справят ментално... Или физически, ако се стигнеше дотам.

Чу се шум от изваждането на нож от калъфа му.

— Съжалявам, Джон, но трябва да изчезнем оттук.

— Не! — изкрещя беззвучно през рамо Джон.

Куин стисна яката на Джон, който загуби равновесие и трябваше или да пусне гърлото на убиеца, или да отдели главата на мизерника от гръбначния стълб. И тъй като изваден от строя лесър не би могъл да говори, Джон го освободи от хватката си. и опря длан в циментовия под.