Единствена любов

Усещането да се почисти беше приятно. Като че рестартираше тялото си. След като приключи, използва ризата си, за да се подсуши, а после се запрепъва към спалнята. Легна, затвори очи и положи ръце върху раните на корема си, сякаш се опитваше да ги защити. Което беше тъпо.

Съдейки по звуците, носещи се от долния етаж, шоуто явно продължаваше и той почувства облекчение... И лека изненада. Защото вече не звучаха като породени от болка или страх, а по-скоро като от порнофилм. Стоновете и пъшканията бяха, като че някой достигаше оргазъм.

«Ти педал ли си?», припомни си той въпроса на хлапето. Може би по-скоро то се беше надявало да е така. Както и да е. Леш нямаше желание да се появи пред баща си в скапаното си състояние, така че с малко повече късмет новият щеше да бъде използван още известно време.

Леш затвори очи и се опита да изключи съзнанието си за малко. Планове за Обществото, мисли за Хекс, тревога заради ситуацията с храненето. Всичко в главата му се сля и той почувства световъртеж, а тялото му беше прекалено изтощено, за да остане в съзнание.

Което беше добре дошло.

Като че потъна в дълбок сън и получи видение. Ясно и отчетливо, то го завладя, нахлу отнякъде в съзнанието му, разчиствайки от пътя си всяка друга мисъл. Видя се как върви из двора на имението, в което беше отгледан, движеше се по тревата по посока на голямата къща.

Светлините вътре бяха запалени и из помещенията се движеха обитателите на дома. Точно както в нощта, когато беше отишъл да убие двамата вампири, които го бяха отгледали. Тези лица обаче не му бяха познати. Бяха различни. Това бяха на хората, купили къщата.

Вдясно беше бръшляновият храст, където беше погребал родителите си. Видя се надвесен над мястото, където беше изкопал дупката и после беше хвърлил вътре двете тела. Повърхността още беше неравна, въпреки че градинар беше посадил нов бръшлянов храст.

Коленичи и посегна напред. Само за да види, че ръката всъщност не беше неговата. Крайникът изглеждаше като истинския му баща — черна, трептяща сянка. По някаква причина това откритие го паникьоса и той се опита да се отскубне от съня. Замята се под покритото си с безчувствена кожа тяло. Но беше пропаднал прекалено надълбоко, за да се измъкне.

Художествената галерия на Рикардо Бенлоиз се намираше в центъра на града, в близост до болничния комплекс «Св. Франсис».

Лъскавата шестетажна сграда се отличаваше сред останалите «небостъргачи» от двайсетте години на двайсети век заради панорамния асансьор, новата блестяща метална фасада и прозорците, големи като врати на хамбар.

Приличаше на новоизгряваща звезда, седнала до група застаряващи дами.

Когато Джон и момчетата застанаха на тротоара срещу сградата, мястото гъмжеше като кошер. През огромните стъклени прозорци се виждаха облечени в черно мъже и жени с чаши шампанско в ръце да оглеждат произведенията на изкуството по стените. А те, поне от разстояние, изглеждаха като нещо средно между мацаница на петгодишно хлапе и работа на садист с фетиш към ръждясали пирони.

Джон не беше впечатлен от така нареченото авангардно творчество... и както винаги се почуди защо изобщо разбираше от изкуство. Сякаш това бе важно.

Трез им беше казал да заобиколят отзад, така че той и приятелите му се насочиха към пряката, минаваща зад галерията. Докато предната част на сградата хващаше окото и те приканваше да влезеш, задната фасада бе пълна противоположност. Нямаше прозорци. Всичко беше боядисано в черно. Две солидни врати, заключени по-здраво и от целомъдрен пояс, и рампа за разтоварване.

Според информацията, получена от Трез, нелепото подобие на «изкуство», обсъждано от онези самовлюбени псевдопочитатели на Анди Уорхол, не беше единствената стока, влизаща и излизаща от сградата. Което обясняваше защо при задния вход имаше монтирани толкова много охранителни камери. За щастие имаше предостатъчно сенчести места, където да се прикрият и вместо да вървят покрай всички тези обективи, те се дематериализираха до купчина дървени палети в един тъмен ъгъл.

В този час градът все още кипеше от живот и хладният въздух бе изпълнен със симфония от клаксони на коли, далечни полицейски сирени и буботенето на градските автобуси.

В дъното на алеята се появи кола и угаси фаровете си, докато се приближаваше към галерията.

— Точно навреме — прошепна Куин — онзи лексус е.

Джон пое дълбоко въздух и се помоли да не изгуби разсъдъка си. Седанът спря успоредно на рампата и една от вратите се отвори. Лампата в купето светна.

От иначе празната кола се появи малкият лесър от парка, онзи, който миришеше на «Олд спайс». Леш го нямаше.