Единственият оцелял

Там той извърши постъпка, която с изненада установи, че може да бъде наречена храбра, макар да не мислеше, че е нещо, с което би могъл да се гордее. Избра две ниски скали близко една до друга, седна на едната и сложи обувките си на другата. Настанил се с гръб към паркинга, той постави ръце на коленете си и зачака.

Залезът бе окъпал океана в златнорозово. Усещаше хладния ветрец, носещ солена прах от вълните, с която бяха покрити скалите наоколо. Но единственото, което привлече вниманието му, бе звукът от отбила от пътя кола и спирането й на паркинга.

Двигателят остана да работи. Отвори се и след това се затвори врата. Въпреки рева на прибоя, Кавано долови стъпките, прекосяващи паркинга. После чу хрускането на камъчетата и мидичките под обувките, наближаващо скалите, върху които бе седнал.

Стъпките спряха зад него.

Страхът у него крещеше да се бие или да бяга. Докато Кавано седеше, без да променя беззащитната си позиция, нервите му се опъваха, пулсираха и трепереха, искайки нови и нови порции кислород и по-голям приток на кръв.

— Как ме намери? — Гласът на Прескот потрепери точно както и първия път, когато се бяха видели.

— „Лятно място“ и „Посвири ми малко“. — Дланите на Кавано се изпотиха.

Известно време единственият шум, нарушаващ тишината, бе прибоят.

— Наблюдателен си.

— А ти бързо се учиш. В някой друг живот сигурно щеше да бъдеш агент-протектор. — Наблягай на суетата и гордостта му, каза си Кавано.

— Винаги ли говориш добри думи на хора, които искаш да убиеш?

— Вече не искам да те убивам — отвърна Кавано, без да отмества поглед от залеза.

— Може би по този начин искаш да ме накараш да не убивам теб?

— Не си дошъл тук за това. В противен случай досега да си дръпнал спусъка.

— Тогава защо съм дошъл?

— За да говориш с мен. — Кавано се стараеше да диша нормално.

Отново единствените звуци бяха прибоят и тихо мъркащият намясто двигател.

— Дръж си ръцете на коленете. И продължавай да гледаш към водата — каза Прескот.

Ветрецът леко се усили и в този момент Кавано долови стъпки по камъчетата. В периферното му зрение отдясно се появи едра фигура, заобикаляйки скалата недалеч от него. Ръката на Прескот бе скрита под сакото и вероятно стискаше пистолет.

— Ти май си сам.

— Имал си много време да наблюдаваш гаража. Знаеш, че съм единственият човек, интересуващ се от поршето ти.

— Какво сложи върху дръжката на вратата?

— Толкова добре ли си ме следил?

— По подпорните греди на гаража наслагах миниатюрни видеокамери с батерии. Толкова са малки, че почти не се виждат. Интернет е пълен с реклами за тях. „Виж какво прави бавачката на детето ти. Виж как младата дъщеря на съседа прави слънчеви бани“. Гледах мониторите в един ван на долния етаж на гаража.

— Е, значи знаеш, че съм сам.

— Какво сложи на дръжката на вратата?

— Химикал, който при допир с кожата предизвиква припадък.

— И защо си сам? Защо не си казал на правителството къде съм?

— Защото правителството ще сключи сделка с теб, за да те накара да свидетелстваш срещу военните, които те бяха наели, за да създадеш хормона.

— Значи си разбрал за това?

— Предполагам, че единствената причина да не ми го прилагаш на мен в момента е ветрецът, който ще го разнесе, преди да ми е причинил каквото и да било.

— Кой ти каза за това?

— Човек, който нарече себе си Клайн. Той водеше ударната група, която искаше да те отвлече.

— Знам кой е Клайн. — Гласът на Прескот стана по-рязък.

— Няма какво да се притесняваш вече за него. Той е мъртъв.

— Заради теб ли?

— Не. Уби го една жена, която наричам Грейс.

— Грейс?

— Метър и седемдесет и пет висока. Сини очи. Къса руса коса. Изглежда така, сякаш прекарва доста време по фитнес залите. Можеше да е хубава, ако не беше толкова противна.

— И нея познавам. Истинското й име е Алиша.

— Много женствено е за нея.

— Ако и ти беше на нейно място, обучен в експериментална програма за специални операции, и ти щеше да изгубиш доста от женствеността си.

Слънцето бе почти напълно залязло. Наоколо сенките започнаха да преминават в здрач. Кавано се сети защо Прескот бе оставил двигателя на колата да работи намясто. Фаровете бяха запалени и насочени в тях. Прескот не искаше акумулаторът му да падне.

— Именно тя ми даде спрея, дето го пръснах по дръжката на вратата ти.

— Радвам се, че го казваш.

— Така ли?

— Съмнявам се дали знанията и уменията ти се простират до лаборатории и формули. Някой все трябваше да ти го е дал. Но това противоречи на твърдението ти, че работиш сам.

— Не работя с Грейс, повярвай.

— Хайде убеди ме.

— Имам… — Кавано с усилие наруши правилото си никога да не разкрива лични подробности. — …жена.

— Ти ми каза, че нямаш семейство.

— Представи си обаче следното — заобяснява Кавано. — Обикновено я държа далеч от бизнеса. Но след онова, което се случи в бункера, тя се оказа единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ. И тя дойде до Кармел с мен. Вчера Грейс я отвлече. Ако не й предам трупа ти… — Думите изведнъж се заклещиха в гърлото му. — …ще умре.

— Доста мощен мотив да ме убиеш.