Единственият оцелял

— Да. — Той се извъртя рязко към Кавано. — Има друг изход оттук.

Озадачен, Кавано го гледаше как се насочва към лавиците с продукти. После отново присви очи към мониторите, където мъжете на стълбището продължаваха да стрелят. Двама от тях трескаво презаредиха. Другата двойка се извърна и се прицели под тях. Човекът на приземния етаж продължаваше да насочва пистолета си ту към асансьора, ту към зеещия отвор на издуханата врата.

Някакъв шум накара Кавано да извърне поглед от мониторите. Прескот буташе лавиците, които се отместиха със скърцане и разкриха вратата зад тях.

— Къде води тая врата?

— В склада.

Припомняйки си армията от бездомници, която бе видял на идване, Кавано се запита доколко би могъл да разчита на Прескот за помощ.

— Знаеш ли как да се оправяш с оня пистолет, дето го бе насочил към мен?

— Не.

Кавано не се изненада. Той взе колта и видя, че Прескот се е целил в него на предпазител. Нещо по-лошо — когато дръпна затвора малко назад, разбра, че цевта бе празна. Изваждайки пълнителя, той се увери, че в него наистина има обичайните седем патрона. Пъхна пълнителя обратно, щракна със затвора и вкара патрон в цевта. Сега оръжието вече бе готово.

— Резервни боеприпаси имаш ли?

— Не.

И това не изненада Кавано. Тъй като този колт стреляше само ако ударникът му е запънат назад, той го запъна и го сложи на предпазител — начин, предпочитан от повечето професионалисти. След като го мушна в колана си, той извади своя зиг.

Хвърли един последен поглед на мониторите, където видя в стълбището да нахлуват още раздърпани фигури с насочени пистолети. Също както и другите, те изведнъж се заколебаха, сякаш подплашени от нещо, което камерите в стълбището не виждаха.

Обаче изображението, което привлече вниманието на Кавано, беше това в средата, където един мъж със силно набола брада и мръсни дрехи стоеше отвън край остатъците на взривения таурус, който, между другото, още пламтеше, въпреки проливния дъжд. Подгизнал, човекът държеше метална тръба, дълга около метър и половина, която имаше много подозрителна прилика с противотанков гранатомет.

— Прескот, можем ли да разберем какво има зад тази врата?

— Най-горният ред монитори. Вдясно.

На екрана не се виждаше нищо друго освен потънала в здрач метална пътека.

— Отвори вратата! И се дръпни веднага!

С разширени от ужас очи, Прескот освободи заключващия механизъм, хвана дръжката и дръпна вратата, отстъпвайки заедно с нея към стената.

Кавано вече бе насочил пистолета си в пространството отвъд вратата, но не видя нищо освен металната пътека, която бе наблюдавал преди малко на монитора. Беше окачена във въздуха с перила и потъваше някъде в здрача. Складът продължаваше да стене под ударите на дъжда.

— Помниш ли какво ти казах за послушанието?

Прескот едва разлепи устни:

— Да.

— Страдаш ли от сърце? Някаква сериозна болест, която да ти пречи да тичаш бързо?

Прескот с усилие успя да изцеди едно „не“.

— Добре тогава, като побегна през тая врата, веднага хукваш подир мен! И не изоставай!

На средния екран мокрият и мръсен скитник навън довърши зареждането на противотанковия гранатомет. Бе достатъчно къс, за да борави с него с лекота, вдигна го на рамо и го насочи нагоре към зазидания прозорец.

— Давай! — викна Кавано.

Изхвърчайки през отворената врата и прицелвайки се веднага надолу, той чу забързаните му стъпки зад себе си. Част от секундата по-късно с облекчение чу чаткането на обувките му съвсем до него.

После вече не чуваше нищо, защото ушите му писнаха от експлодиралата вътре в стаята зад тях граната. Той усети удара така, сякаш отзад в гърба го блъсна разярен великан и го отпрати със сила напред, и макар че не трябваше да се разсейва, той си представи как разлетелите се на всички страни тухли чупят и мачкат мониторите и електрониката.

Ударната вълна го извади от равновесие, просна го по очи върху пътеката и тресна челото му в метала. Веднага след това върху него се стовари огромната маса на Прескот. Колтът, мушнат в колана, болезнено се впи в хълбока му. Зрението му за миг се замъгли.

Пътеката се разклати.

8.

Прескот изстена.

Пътеката се разклати още по-осезаемо.

Съзнанието на Кавано се проясни. Поемайки болезнено въздух, той се помъчи да изпълзи изпод Прескот. Въздухът наоколо бе изпълнен с дим и прах.

— Прескот.

Едрият мъж се закашля.

Кавано усети мъката в кашлицата му.

— Ранен ли си?

— Не знам… Май не.

От писъка в ушите гласът на Прескот сякаш долиташе някъде отдалеч.

— Трябва да станем.

— Пътеката — предупреди го Прескот.

От люлеенето й назад-напред на Кавано му се стори, че се намира в самолет, подхвърлян насам-натам от буря. Благодарение на обучението си в Делта Форс от това той не губеше равновесие, нито пък му ставаше лошо. Прескот обаче бе съвсем друга работа. Човек, неопитен като него, сигурно бе готов да загуби ума и дума от страх всеки момент.

Около тях панически се въртяха гълъби. От дупките в покрива нахлуваше дъжд.

— Прескот, ще се погрижа за теб. Трябва само да направиш нещо съвсем просто.

— Просто ли? — Прескот се бе вкопчил за него като удавник за спасителя си.

— Много просто.