Единственият оцелял

Кавано гръмна още веднъж над главите им и този път номерът стана. Всички се впуснаха в панически бяг и се заблъскаха трескаво към изхода, стараейки се на всяка цена да излязат вън на дъжда.

10.

— След тях! — заповяда Кавано на Прескот.

За да добави още един тласък, Кавано стреля за последен път над главите им и така ужаси групата, че тя без никакво колебание се втурна навън в бурята. Бяха може би най-малко трийсетина души и всички побегнаха да търсят някакво прикритие. Кавано буташе Прескот да не изостава от тях. Надявайки се, че хаосът ще отвлече вниманието на нападателите достатъчно, за да ги накара поне за известно време да не стрелят, той усети как студеният дъжд го облива от глава до пети, но двамата с Прескот се втурнаха по бетонната рампа и оттам през нахвърляния из паркинга боклук.

Около тях навсякъде бягаха плашила. Напред някои от тях се наведоха и се промушиха през дупка в оградата. Шляпайки през локвите, Кавано поведе Прескот към дупката. Сложи ръка на главата му и я натисна надолу да го накара да се наведе. Промушвайки се след него, той усети студ, но не от дъжда, а от факта, че сега, след като около тях бяха останали само няколко бездомници, двамата с Прескот се превръщаха в очевидни мишени. Единственото нещо, работещо в тяхна полза, бе разстоянието и трудността да се целиш в движещи се мишени от високо.

Бам! Куршумът, изстрелян отзад, се заби в настилката.

— Прескот, оня склад пред нас!

Бам! Разхвърча се още бетон.

— Почти стигнахме, Прескот!

Бам! Парче бетон свирна току пред челото на Кавано.

— Давай, Прескот!

Кавано не можеше да си позволи да тича както можеше. Трябваше да се съобразява с крачката на Прескот, да го насърчава и да го дърпа за ръкава, когато едрият мъж сякаш всеки момент щеше да се строполи. Но дори и така дробовете му горяха от усилието, докато заобикаляха ъгъла на склада. Скрит от стената, Прескот се наведе и потрепери, трескаво поемайки въздух.

— Успяхме — едва успя да изрече той. — Не мога да повярвам, че…

— Хайде, не спирай!

— Ама трябва да си поема…

— Няма време. — Кавано го задърпа за ръкава. — Хайде!

Той огледа склада изпитателно. Прозорците му не бяха изпочупени. Вътре се виждаха подредени в правилни редици кашони и сандъци. Тук работят, каза си той. С непрестанно обливано от дъжда лице, Кавано се доближи до една от вратите и я изпробва. Заключена. Макар да бе късен следобед, вътре не светеха никакви лампи. Не се виждаше и никакво движение. В това нямаше нищо изненадващо — бе неделя.

Той успя да накара Прескот да се впусне в нещо подобно на бавен тръс и го закара до предната част на сградата, където се озоваха пред по-малки постройки, а по-нататък се пенеше реката. Макар да си личеше, че те се поддържат грижливо, там също не се забелязваше никаква дейност. Все пак трябваше да има пазач, но Кавано не го виждаше и в никакъв случай не би извикал, за да привлече вниманието му, защото щеше да привлече не само неговото. Те вече сигурно търчат с всички сили към склада.

Треперейки под проливния дъжд, от който дрехите му се бяха залепили по тялото, той трескаво обмисляше и отхвърляше варианти. Би могъл да отключи някоя врата и двамата с Прескот да се скрият вътре. Но всяка врата бе наполовина стъклена, с решетки пред стъклената част. Ония трябваше само да надникнат през стъклото на вратата и да видят мокрите следи вътре.

Сложил ръка на лакътя на Прескот, Кавано затича по окъпаната от дъжда пуста улица. Ниско спусналите се облаци и сенките от склада бяха превърнали следобеда в ранна вечер, сякаш всеки момент щеше да мръкне. Идеално за нас, помисли си той. Но няма да е достатъчно. Давайки си ясна сметка, че двамата с Прескот не могат да останат дълго на открито, той затърси място, където да се скрият. Вниманието му за кратко бе привлечено от голям казан за боклук, но той бе пълен, пък и без това можеше да се превърне в капан. Ония като нищо щяха да го проверят.

— Да почина малко — едва успя да каже Прескот. Умората вече сякаш бе по-голяма от страха и той с усилие местеше крака.

— След малко.

Бутайки го нататък по улицата, Кавано отново си помисли дали да не отвори някоя от вратите. Щеше да мине време, докато нападателите разберат в коя сграда се крият. Щеше да им трябва и време, докато претърсят самата сграда. А същевременно той щеше да повика помощ от Протектив Сървисис.

Експлозиите и изстрелите вероятно вече бяха накарали някого от околността да се обади на полицията, но експлозиите може да бяха минали за гръмотевици. Колкото до изстрелите, шумът от дъжда навярно ги е заглушил, а може и да бяха нещо обикновено в тоя квартал. Но дори и полицията да дойдеше, тя щеше да усложни нещата още повече, вместо да ги улесни. В края на краищата, както убийците се бяха маскирали като бездомници, не можеше ли някои от тях да се маскират като полицаи? Кавано нямаше да знае дали да им вярва или не. По-добре беше да се осланя само на Протектив Сървисис. Щеше да позвъни на Дънкан. Подкрепление щеше да дойде след…