Единственият оцелял

Най-доброто решение за ударната група бе да стреля в гумите. Но дори и тогава щетите щяха да бъдат далеч по-малки, отколкото би могло да се очаква. Изстрел от пушка или откос от автомат можеше да пръсне гумата на парчета. Но ако куршумът е от късоцевно оръжие, гумата обикновено задържаше въздух за около седем-осем километра — разстояние, което би позволило на Кавано да избяга от преследвачите. А ако се наложеше (беше му се налагало два пъти), щеше да продължи да кара по голи джанти.

Още един куршум проби задното стъкло. Този път мина през цялото купе и изхвръкна през предното стъкло. Кавано го усети как свирна покрай главата му. Усети полъха от него. Но нямаше време да мисли, че е минал на косъм, нямаше време да мисли и за Прескот, който се бе свил толкова плътно до пода, колкото му позволяваше коремът.

Единствената му грижа в момента бе да се взира през дъжда и лудо мятащата се наляво и надясно чистачка и да настъпва газта. От една странична улица изхвръкна черна дълга кола и с поднасяне спря, затваряйки пресечката напред. От нея наизскачаха въоръжени мъже и насочиха пистолетите си иззад колата. Но преди да започнат стрелбата, им стана ясно, че вместо да устроят клопка на Кавано, те я бяха устроили за себе си, защото той нямаше време да спре. Увереността по лицата им бе заменена от паника и всички се пръснаха към сградите от двете страни.

— Прескот, стегни се! Яко ще се треснем!

Носейки се шеметно към колата, затворила пресечката, той видя, че от двете й страни няма място да я заобиколи. Можеха да се измъкнат по два начина. Първият бе да опъне ръчната спирачка и да навие волана на четвърт оборот, като по този начин завърти колата на 180 градуса, обръщайки я на място — така наречената „запетайка“. Веднага след това пуска ръчната и дава газ в обратната посока.

Това обаче не решаваше проблема, защото обратната посока щеше да ги заведе право в ръцете на убийците отзад. Освен това поради хлъзгавата настилка маневрата може би нямаше да бъде изпълнена с необходимата точност. Затова оставаше вторият начин.

Кавано погледна километража. Деветдесет и пет. Много бързо. Потънал в пот, той вдигна крак от газта и се опита да задържи хлъзгавите си длани на волана в положение „два без десет“.

Бе ясно, че удари ли колата под прав ъгъл, вероятно щеше да убие и Прескот, и себе си — набрана неустоима кинетична енергия срещу неподвижна маса. Но начин да се оцелее от катастрофата имаше. Това, което трябваше да направи, бе да промени съотношението между кинетичната енергия и неподвижната маса.

— Дръж се, Прескот!

Намаляйки скоростта на седемдесет, той се прицели там, където колата тежеше най-малко — в багажника, който му се падаше отдясно. В същото време сви толкова плътно вдясно, че щеше да удари колата пред себе си само с левия фар.

Ударът го разтърси здраво. Подготвен за отмятането на главата назад, той се сви надолу и притисна рамене и глава в облегалката. Но дори и при това положение вратът му едва не се схвана от напрежението да задържи главата си притисната към облегалката.

Вместо сто процента енергия да ударят сто процента маса, прецизният начин, по който Кавано блъсна другата кола, намали и двете стойности с две-трети. Разхвърчаха се стъкла, затрещя огънат метал. Спрялата кола се завъртя около предните си гуми, багажникът й отхвръкна назад, откривайки отвор, през който Кавано, настъпвайки отново газта до пода, прелетя като вятър.

Зад тях убийците преодоляха изненадата достатъчно, за да открият огън по отдалечаващата се кола. Кавано продължаваше да се свива, надничайки над ръба на таблото, и слушаше как куршумите се забиват в корпуса на колата, а някои от тях прелитат със свистене през вече почти несъществуващото предно стъкло. Един от тях се заби дори в таблото. Друг откърти побеснялата чистачка.

Без предно стъкло, задъхвайки се в ледените струи на дъжда, Кавано продължаваше да се носи напред по тясната улица. Някъде отдалеч се чу воят на сирени.

— Прескот, как си?

Никакъв отговор.

Между два порива на вятъра Кавано забеляза наближаващата пресечка и натисна спирачката, готвейки се за завой. Гумите се хлъзнаха по мократа настилка като по лед. Той вдигна крак от спирачката като опарен и остави двигателя на колата да действа като спирачка. Но дори и при това положение пресечката остана зад тях, без той да успее да завие.

— Прескот, кажи нещо! Добре ли си?

Сгушен плътно до пода, Прескот се размърда.

— Радвам се, че пак си с нас.

Воят на сирените наближаваше, а отпред се появи още една пресечка. Този път Кавано успя да забави достатъчно, за да вземе завоя без поднасяне.

Временно избегнал участта да бъде мишена, гласът му бодро прозвуча:

— Ранен ли си?

— Не.

— Тогава седни като хората и бъди полезен с нещо.

— Не се чувствам добре.

— Аз също съм имал и по-добри дни. Слушай сега. Тъй като трябва да карам, ти вземи телефона от сакото ми и звънни на този номер. — Кавано му го издиктува. — После ми дай телефона, за да извикам помощ.

— Да, помощ — промърмори Прескот.