Единственият оцелял

— А след това — продължи Кавано — ще ми разкажеш дума по дума защо тия типове искат да те убият.

12.

— Те не искат да ме убият — отвърна Прескот.

— Моля?

— Искат да ме хванат жив.

Студ, доста по-различен от този на бръскащия го през потрошеното предно стъкло, стисна сърцето на Кавано. Докато вдигаше поглед към огледалото да види дали не ги преследват, чувството му за реалност се промени драстично, карайки го да погледне на нападението под съвсем друг ъгъл. В склада, когато онези стреляха, Кавано си бе помислил, че не могат да ги уцелят заради мрака в сградата и заради дъжда, леещ се през дупките в покрива. Сега си даде сметка, че изстрелите са били внимателно пресмятани, предназначени не да убият Прескот, а да го спрат. Ако някой от двама ни е можело да бъде убит, то това съм бил аз, помисли си той. Единственото действие на ударната група, което не пасваше на тази теория, бе стрелбата с гранатомета, но то също можеше да намери обяснение. Връщайки събитията назад, Кавано си даде сметка, че експлозивната мощ на гранатата е била по-малка от нормалната. Пораженията, които нанесе на сградата, можеха да бъдат далеч по-големи. Целта на намаления заряд е била да замае, а не да убие.

— Аха. — С облекчение, виждайки улично движение през дъжда, Кавано остави складовете зад себе си и зави, стигайки до някакви паянтови къщи покрай магистрала. — Маскирали са се като бездомници, смесили са се с тях и са чакали удобен момент да те хванат неподготвен. Когато съм се появил и аз, са сметнали, че ситуацията се променя, и са нападнали, преди да се подготвят напълно.

Сирените напред приближаваха.

— Обади се по телефона — повтори Кавано. — Набери номера, дето ти дадох.

Прескот най-сетне го набра.

— Ето. Звъни.

Докато посягаше с дясната ръка към телефона, Кавано реши да изпита Прескот и каза:

— Чуваш ли сирените? Искаш ли да отидем при полицията?

— Не — отвърна веднага Прескот.

— Защо?

— Никаква полиция не искам — натърти той.

Преди да успее да го пита още нещо, отсреща се чу гласът на Дънкан:

— Глоубъл Протектив Сървисис.

— Обажда се Кавано. На положение „червено“ съм.

Кавано си го представи как се изправя като ужилен.

Думите на Дънкан едва се чуваха през свистящия вятър и бръскащия дъжд:

— Предавателят на местоположението ти в тауруса не работи. Не те виждам на екрана.

— Забрави за тауруса. Двамата с Прескот се намираме в една открадната кола.

Стискайки здраво волана с лявата ръка, Кавано притисна телефона по-силно към ухото си.

— Дай си координатите.

— Ще включа заглушител. — Кавано натисна един от бутоните в дъното на телефона. Ако онези отзад имаха скенери за мобилни телефони, нямаше да чуят нищо. — Още съм в Нюарк. Отдалечавам се от реката. Виждам пред себе си натоварено движение, но не знам коя е магистралата.

— Брой на противника? — Напрежението в гласа на Дънкан си пролича.

— Може би осем души.

— Гонят ли те?

— Не знам. Може да съм… — Префучавайки покрай паянтовите къщи, той отново вдигна глава към огледалото за обратно виждане. Тъкмо щеше да каже: „се измъкнал“, когато от ъгъла, покрай който бе минал преди малко, изхвръкнаха две коли и с поднасяне се втурнаха подире му. — Да. Гонят ме.

Кавано мина покрай един изход и видя табелата.

— Пътувам на север по път двайсет и едно. — Забелязал още една табела, той добави: — Намирам се на магистрала „Маккартър“.

— Щом се отдалечаваш от реката и пътуваш на север по път двайсет и едно… — Кавано си го представи как се взира в картата на компютърния екран. — …продължавай напред в тази посока. След около петнайсет километра ще стигнеш до пресечка с път три. Поеми на изток, а след това на север по Седемнайсета. Ще успееш ли да стигнеш до „Титърбороу“?

Дънкан имаше предвид летището „Титърбороу“ — четвъртото по големина летище в района на Ню Йорк, след „Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“. Разположено точно където се пресичаха път 17 и 46, близо до междущатска магистрала 80 в Ню Джърси, „Титърбороу“ се намираше на двайсет километра от центъра на Манхатън, ако се минеше по моста „Джордж Вашингтон“. Бе обозначено като „помощно летище“, което означаваше, че обслужва фирмени, частни и чартърни полети, облекчавайки натовареността на по-големите летища наоколо. Тъй като повечето клиенти на Глоубъл Протектив Сървисис бяха шефове на фирми, на това летище агенцията разполагаше с офис и хеликоптер, макар по тях да бяха разлепени фирмените знаци на „Атлас Авионикс“, която всъщност бе дъщерна фирма на Протектив Сървисис.

— В момента се намирам в офиса на „Титърбороу“ — долетя гласът на Дънкан през воя на бурята. — Тъкмо правим предаване.

Което в превод на нормален език означаваше: след като е бил охраняван в Манхатън, от бронирана кола клиентът се прехвърля на фирмения им самолет, откъдето щяха да го поемат агенти от друга фирма. Излетеше ли самолетът, работата на Протектив Сървисис приключваше.

— Можеш ли да се добереш дотук?

— Мога не мога — трябва.

Кавано погледна бензиномера, чиято стрелка бе паднала от три-четвърти на половин резервоар, показвайки колко гориво е изтекло от дупките.